Не знам откъде да започна! Аха! Началото на това приключение беше сложено, когато преди години попаднах на книгата на акад.Йордан Иванов „Българските старини в Македония”. А там на поместената от автора „Гранична грамота на монастирите на Ивана Селински и на Павла Иванички от 1049 г.” Когато се зачетох, разбрах, че действието се развива на Света гора (полуостров Атон, Гърция) и че документа решава спор между двете атонските манастирчета. Какво общо с пещернячеството има в това писание, че ни занимаваш с него. Ами нищо повече освен , че него се споменава за наличието на пещери. Порових се из наличната ми литература за да разбера че някой от пещерите на Атон монаси и духовници са търсели в самота просветление и единение с бога. Такива бяха пещерата на Теоктист (игумен на манастира Есфигмен) в североизточната част на Света гора и пещерата на св. Преподобни Антоний Печерски, “който я изкопал саморъчно” в района на същия манастир; пещерата на Св. Атанасий в близост до скита “Богоявление Господне” близо до Лаврата на Св. Атанасий; пещерата на Св. Петър Атонски, западно от Лаврата на Св. Атанасий; пещерата на св. Нил Мироточиви и пещерата на преподобния Нифонт – всички в южната част на полуострова.
Разбрах, че на Атон са известни няколко пещери, а по-късно че там има доста варовици и мрамори което дава надежда за наличието на много повече. По-важен обаче беше резултата от проверката ми дали някой въобще е предприемал спелеоложко проучване на Атон. Той беше отрицателен! Ето сега вече имах достатъчно мотиви за да направя следващата крачка – организиране на проучвания на пещерите на Света гора.
Най-напред изпратих разузнавач – моят приятел и кум Ламброс. Той пообиколи около манастира Пантократор, но така и не изследва пещери. Важното беше, че създаде контакти с тамошните монаси, което в последствие се оказа добре дошло. Покрай Ламбро, с идеята за проучване на атонските пещери се „зариби” и Ваньо Гьорев, който започна да ме ръчка с думите: „Хайде бе пич, дай да организираме нещо”. Тогава ми хрумна да съставя проект и организирам международен екип, който да го осъществи. Реших да поканя пещерняци от националностите, които подържат манастири или скитове на Атон и да кандидатстваме с проекта за финансиране от Европейската федерация по спелеология. Така и стана. В крайна сметка, освен Ламбро, Ваньо и Алексей Стоев, успях да обвъжа с идеята , още гръцкия геолог Георгиос Лазаридис, Илия Агапов и Сергей Камински от Русия, сърбина Данило Томич и румънският ми приятел Тиберио Тулучан (Тиби). Финансиране от европейската федерация спечелихме – въжета, екипировки, челник и 470 Евро, които почти изцяло покриха разноските ни на територията на Гърция.
Не ми се иска да ви занимавам с тегубите по уреждането на формалностите по пребиваването ни в Атон. Само ще кажа, че за да се влезе в монашеската република е необходима виза, която не се издава току тъй. Ние искахме да получим официално разрешение от атонската власт за изпълнение на нашата мисия която в крайна сметка бе формулирана така:” Проучване на пещерите на Света Гора като неразделна част от природното, културното и историческо богатство на полуостров Атон – Гърция”. Въпреки направените, основно от Ламброс, усилия исканото разрешение така и не получихме. За това, макар и след още малко митарства, тръгнахме към Света гора , без Ал.Стоев, като поклонници.
На 15 юли в 7 сутринта отборът от „юнаци” се събрахме в Уранополис. Взехме визи без всякакви проблеми, пихме по кафе след което се качихме на ферибота. Щом пристанахме на кея на манастира «Георги Зограф» , експедиционният ни план влезе в изпълнение. Ваньо и аз поехме към манастира, а останалите продължиха с феробота към Дафни. От там те щяха де вземат автобус до атонската столица Кариес, после ще се придвижат с такси до Пантократор край който да търсят и проучват пещери.
Навън здраво напича, метнахме раниците и щем не щем поехме по прашният път към Зограф. Слънцето здраво препичаше и не беше по-малко от 30oC. Жегата почна да мори та взехме да спираме под сянката на някое крайпътно дърво за де си вземем дъха. Междувременно хвърляхме по едно око на дерето вляво от пътя в чиито склон се виждаха варовикови откоси. Видяхме някакви отвори, но оставихме проверката им за по-нататък, защото си мислихме че ще можем да постоим в Зограф няколко дни.
Не без помощта на едно превозно средство, благополучно достигнахме до българската светиня. Приеха ни с ритуала, с който посрещат всички гости на обителта – чашка турско кафе, един „напръстник” с ракия, локум и чаша вода. После ни настаниха в една от стаите за гости и докато траеше това дойде време за обяд. Манастирската трапезария събра всички – монаси и гости. След традиционната молитва преди храна похапнахме, постно разбира се. Докато траеше обяда, един от монасите четеше на глас някакво библейска история – обяд който се практикува по време на хранене във всички атонски манастири. Щом хапнахме, бяхме готови да подремнем за да компенсираме безсънната нощ прекарана в пътуване.
Спахме бързо. Още по-бързо се стъкмихме и поехме към най-близкият до манастира обект – пещерата на преподобния Св.Козма Зографски. (за него можете да научите повече тук). Както е известно, той е бил родом от Търново и желаейки да стане монах избягал на Атон и станал послушник в Зографския манастир. Част от живота си Козма прекарал уединен в пещерата. Навън е страшна задуха. Достигнахме до пещерата плувнали в пот - състояние което щеше да ни преследва до самия край на експедицията. Изкачихме се по каменната стълба покрай скалата и ето че бяхме на входа. Потни – не потни, заехме се с картирането. До тогава не се бях сблъсквал с картировката на подобен обект. За разлика от напълно естествените пещери тук бяха направени подобрения, които правеха живеенето по комфортно. Малък зид, дървена оградка, вграден в скалата долап и ниша за поставяне на икона. В дъното на преддверието в което бяхме попаднали имаше малка врата, която въвеждаше във второто, по-тъмно отделение на пещерата и вторият й недостъпен отвън вход. Не напразно носехме лазерна рулетка, дървен метър и компас та свършихме работата с най-голяма прецизност и доволни поехме обратния път. Пристигнахме в манастира когато вечерята бе приключила и щем не щем се легнахме гладни. Посрещнахме новият ден с надеждата, че ще получим очакваното разрешение да останем в манастира 3-4 дни. Уви. Предварително даденото съгласие, въз основа на изпратените писма и програма увиснаха във въздуха. Игуменът и икономът отсъстваха, а наличните монаси не бяха в течение на преписката. Разрешиха ни, и то с голям зор, да преспим още една нощ и толкова. Ами сега накъде? Решихме да направим теренен обход в околността и да потърсим пещерата на Св.Пимен Софийски за която ни обади нашият отколешен приятел Йонко. Тук следва да отворим една скоба. Йонко бе пещерняк от габровския клуб „Орловец”, с когото се запознах и имах удоволствието да работя заедно по време на първата национална експедиция „Твърдица” през 2000 – та година. После клубът в Габрово полека-лека се разсипа и следите на Йонко се изгубиха докато някой не ми каза, че бил станал послушник в Зограф. Тръгнахме най-напред по едно суходолие, после свърнахме към друго присъединяващо се към него. Храсти, камънак, тук –там някой пълна с жаби локва, задуха. Щом се озовахме под пещерата на Св.Козма щурмувахме обраслият с храсталаци и бодливи лиани склон търсейки път към основата на скалният откос над нея. Не без усилие преодоляхме руините на немалко поселение и тръгнахме покрай венеца. Съдбата веднага ни възнагради. Вляво от нас, скрита зад конуса от землено-скална маса, се разкри не дълбока ниша с явни следи от облагородяване. Сводът й беше покрит със белосана отгоре глинена замазка, едната страна беше иззидана, имаше добре оформена в скалата площадка и следи от огнище, а по пода се въргаляха останките от груби дървени долапи. Повдигнах едно парче дърво и що да видя – под него лежеше керамичен фрагмент с прекрасна орнаментация. Дали това не е беше „пещерата” на Св.Пимен, за която се говореше? Не знам, но ние най-търпеливо заснехме всичко и картата й е налице.
Легнахме си рано, защото програмата за следващият ден беше тежка и сложна.
Щом закусихме, Йонко ни поведе към скита 12-те апостоли, край който беше открил една пещера. До скита беше лесно, но изкачването до пещерата си беше приключение съпътствано с катерене по сипей и здрав храстинг гарнирани с обилно потене. Дупката се оказа много интересна. Не беше дълга, но вътре вляво от входа бяха иззидани две стаи с врати, прозорци и какво ли още не в тях, чиято картировка уби всичко детско в мен. Здраве да е! Вътре открихме и фрагменти от средновековна гледжосана в жълто керамика, който коректно фотографирахме. Само на няколко метра от дупката видяхме отвора на друга такава, но нямахме нито физически възможност, нито време за да преборим с гъстака пред него.
Очакваше ни преход до манастира Костамонит , а от него до Дохиар. Ходенето си го биваше, но това които ни взе здравето си беше слънцето. Добрахме се до заветната цел, с „торба пълна с пещери” – попътно открихме 2 обекта, които заслужаваха внимание. След като преспахме в Дохиар, „изприпкахме” до Ксенофонт за да вземем ферибота, който да ни откара обратно на пристанището на Костамонит, където бяхме открили и дупките. В края на краищата се оказа, че те са 4, но едната от тях бе пълна с боклук така че я оставихме за друг път? Тук картирахме и най-голямата пещера за цялата експедиция - 3 –входната морска пещера, чиято дължина достигна почти 57 метра. Когато приключихме с проучванията се упътихме към зографското пристанище, където бяхме след около час. Спахме спокойно, все пак до тук бяхме „ударили” 6 пещери.
На следващият ден отплавахме за Дафни, където ни очакваха останалите от отбора. Срещнахме се. Гръцките приятели и Данило си тръгнаха към дома, а останалите – оставайки в приключението отплавахме с ферибота към пристанището на скита Кавсокаливион в югоизточната част на полуострова. Щом доплавахме, пред нас се изправи стръмнината в чиято средна част бе и “центъра” на скита. Баира в съзвучие със жаркото слънце ни „извади” водата. Компенсирахме донякъде при приема в гостната с кафенце, студена вода и локум, но чашката ракия изкара още малко пот от телата ни. След кратък отдих „избръмчахме” към пещерата на Св.Максим, която Иля и Сергей картираха на свечеряване.
Още в следобедните часове се запознахме с любезният грък, който си изкарваше прехраната като водач. Явно познаваше добре планината и започна да ни разказва за изобилието на пещери в местността Карауля. „Те ти булка Спасов ден” си рекохме ние и без много да му мислим решихме да настъпим натам още на следващия ден.
Фериботът ни остави на пристанището. Май си взехме белята с решението да дойдем тук. Пътеката нагоре се заусуква на серпантини по склона, раниците (особено на Тиби и руснаците) тегнеха, слънцето препичаше та до мор – с решението да дойдем тук май си взехме белята. Пьтьом се натъкнахме на три пещерки и ги картирахме. Със залепнали устни стигнахме скита Данило и се натръшкахме на китната полянка в сянката на няколко дървета. Налокахме се вода от близката чешма и попълнихме почти изчерпаните запаси, „грабнахме си телата” и поехме към скита „Малка света Ана”. От информацията, който Ламро беше събрал, знаехме ,, че край него трябва да има някаква пещера. Пристигнахме там баш по обед. Наоколо няма жива душа. Групата се прислони край една безводна чешма, а моя милост грабна всички съдове за вода и тръгна да търси животворната течност.
Някъде под нас чух гласове и преодолявайки лабиринта от стълбички и пътечки достигнах източника им. Няколкото мастити монаха шумно разговаряха насядали около трапезата. Щом ме съзряха, един от тях дойде и ме попита на посредствен английски какво търся. Аз му викам , че търся вода, но и една пещера. За да бъде по-точен му показах описанието на гръцки. След като го прочете, чернодрешецът ми каза че пътеката към пещерата се била срутила и било много опасно да се ходи до нея. Повече не можах да изтръгна от него та ползата от срещата бе това , че напълних шишетата с прекрасна на вкус студена вода.
Продължихме към скита Света Ана. Попътно картирахме интересна пещера параклис и няколкото отвора покрай нея.
Оказа се, че под къщата за гости, където любезно ни приеха се намира пещерата на Св.Герасим. Като пещера – нищо работа. Просто една тектонска пукнатина в скалите, които отгоре на всичко не бяха карбонатни. Иначе доста интересен обект с още по-интересна история. По причини които обясних още в началото, картировката отне на Ваньо и мен около час.
На следващият ден поехме към Неа Скити (Новият скит). Този път имахме само спускане та останахме без колена. Тук 33-те градуса топлина в съчетание с много по-високата влажност (скита се намира почти на морското ниво) създаваха усещането че сме в сауна. След нелесното намиране на „шефа” на скита и драматичните преговори с него, в които чрез мобилна връзка се включи Ламбро, успяхме да се настаним в къщата за гости. Тук за пореден път се уверих, че когато човек иска нещо – винаги намира начин да го направи. Ахондарят знае само гръцки, но това не ни попречи да се разберем с него. В съгласие с обичая той не само, че ни прави кафе и прочее, но се съгласява да ни покаже две пещери. Той ни ги показа и си тръгна. Ние обаче се разщъкахме наоколо , открихме още една пещера налетяхме като стършели да картираме находките Таман ги наченахме и монахът се върна и застана в почуда какви ги вършим.Когато в двора на една къща видяхме опушеният вход на една дупка, попитахме дали и как може да я разгледаме. От жестовете на човекът и твърдото „охи” (не на гръцки) разбрахме че не може и бързо се отказахме от планът на щурмуваме обекта през нощта. Иля и Сергей картираха още някаква пещера след което отново се събрахме.
Вечерта извадихме последните запаси от алкохол , похапнахме каквото ни бе останало побъбрихме и обменихме файлове. Това бе последната ни вечер заедно.
 
Новият ден посрещнахме с картирането на пещерите, част от които бяхме фиксирали , та даже и фотографирали от ферибота още по време на плаването си насам-натам. Оказа се, че това е комплекс от две пещери и две ниши с всички признаци, че са били преустроени и приспособени за аскетски живот. Докато вършехме всичко това раниците ни „чакаха” на пристанището защото предстоеше времето за раздяла с нашите руски приятели.
Щом ферибота пристана, казахме си довиждане и всеки пое по своя път Ваньо, Тиби и аз по обратния път към къщи, а Илья и Сергей към още няколкото Атонски цели, които се бяха набелязали. Много ми се щеше да бъда с тях, но в България ме зовеше организацията и провеждането на националните курсове за подготовка на кадри.
Каква е равносметката? За да избягна самооценките просто прикрепям към това писание таблица с обектите, които всички ние успахме да открием, опишем и картираме. Преценете нещата според вашите разбирания и критерии. Каквато и да вашата оценка, няма никакво съмнение че ние извършихме първите целенасочени спелеоложки проучвания на Атон. Китайците казват, че и най-дългото пътешествие започва с първата крачка. Втората наша крачка предстои. През септември – октомври тази година ще продължим, защото Атон крие още много тайни и изненади, а това е нещото което най-много провокира пещерняците.  
Автор: Алексей Жалов
 
Международен проект "Пещерите на Света гора атонска"