Защо пиша това-вместо предговор.
Много години минаха от тогава. Мястото си е още там почти непокътнато и все още криещо много тайни. Има ли я голямата пещера или я няма? Ние поне тогава, а и все още не успяхме да отговорим на този въпрос. Мисля, че много вода изтече от тогава през губилището в близост до Духащата пропаст и останаха няколко въпроса. С разказа си който, беше в главата ми през цялото това време и сега чак сядам да го напиша ще се опитам да дам някои отговори за това какво направихме след първоначалните Равненски истории, какво спря продължаването на работата в района и с поглед във времето да дам една по трезва оценка за перспективите там.
 
Снежен Великден-или край на работата в Духащата.
Зимата ни натисна тогава и позамръзи Равненските въжделения. Алексей чакаше пролетта с нетърпение а ние все повече по това време поглеждахме към спортното ходене по пещери и пропасти, и по малко ни се „рутеше” камъкът в Духащата. Започна и новия курс пещерняк за който без никаква концепция помагахме активно (това в следващите доста годинки се превърна в порочна практика за нас). Така цялата клубна дейност в есенно-зимния период се свеждаше до воденето на курса, а когато имаше ръчкане искат не искат курсистите бяха въвличани в „интересни приключения”. Това се случи и през втората седмица на месец Май 2001-ва. Алексей завъртя организацията тръгнаха преди основната група да направят лагера, а ние едвам се дотатрузихме до Равна след като си наехме микробусче от Годеч. Балкана беше забулен с тъмносиви облаци. Интересен Великден ни предстоеше. Подобни бяхме гледали вече и на Карлуково. Дръпнахме по баира над селото и заваля сняг. Чудесно. В лагера се опънаха големи найлони между палатките за да има място където да се съберем да хапнем под снежната буря, която ни връхлетя. Състава беше: Аз, Живко, Косьо, Пешко, Веско, Милен-Коня, Алексей, Магда, Морския и по голямата част от новия курс. За да е по-весело Косето се опита да запали лагера с бензиновия си примус, който получи внезапен теч на гориво. Привечер снегът поспря и ние въоръжени с агрегат и къртач взехме да влизаме на групи и да бачкаме в дупката. Морския край огъня разваляше дисциплината с реплики от сорта –Тук няма дупка-казвам ви го вервайте ми. На мен това не ми хареса, не ми и хареса колко деморализиращо действаше на хората от групата, а и на курсистите, които като „пеленачета” попиваха. Спомням си този ден и нощ изкарах две няколкочасови смени с къртача в къртене на проклетото паве в тесняка. Някои от групата не бяха влизали още и така на сутринта решихме следната тактика. Алексей и аз ще хойкаме из района да търсим нови дупки, да локализираме вече известната пещера Копривщица. Останалите в лагера поддръжка на проникващите и сменящи се групи в дупката. За Косьо остана задачата да води курсистите в Ямата у плочако-“Бездна за цял живот“. В годините след това тези неща се случваха често, курса да бъде воден на пещери без програма, което като практика доста трудно беше изкоренено. При разбора за Ямата Косьо успя да си избие и един зъб без да иска въртейки стоманена примка. Както той каза видял краката си последни да падат на земята. От Великденската тренировка се беше скатала и Райна-„обещаващ кадър на клуба” и вместо на Равна беше на Крушуна по водни пещери. За разлика от предния ден този беше почти летен. С Алексей извършахме баирите но освен Копривщица други дупки не срещнахме. Аз му дуднех за меко казано отвратителното поведение на Морския и, че демобилизира групата. Прибрахме се и заварихме в лагера разложение. Посрещнаха ни с хихикане и репликите на Морския тук дупка няма. Последва караница и сказания как комунизмът си отишъл. Алексей не си сдържа нервите и настана лека схватка в която победител стана Дакса-кучето на Морския, което наръфа народа впрегнал се в схватка без лоши последствия. Вечерта прекарахме минорно пред огъня, като в един момент аз започнах да споря с Морския на безумни теми за клубове и велики дупки, всичкото премина в караница и скандал. Легнахме късно. Сутринта се събудихме от глъчка и мотор на кола. Сняг отново беше покрил палатките а Морския, Алексей, Магда и Кипу ни махаха за чао от ЛАДАТА НИВА. Сънени и невярващи на очите си успяхме да разменим няколко реплики само. Казаха ни няма да се плашите и, че след ден най-много два Животното, който бил в Банско щял да ни вземе. Пожелаха ни успех в снегът и запрашиха по баира с мръсна газ. Снегът си трупаше и беше истинско малоумие да оставаме тук на баира в планината да чакаме 2 дни. За около час събрахме лагера без нещата затрупани в снега (това в последствие се случи пак на друго място), но имахме и проблем. В бързината си Морския и Алексей бяха забравили агрегата. Малка и незначителна подробност тежаща почти 30 килограма. Сговорна дружина планина повдига. С дружни усилия го смъкнахме до селото. Студът стана кучи и Пешко взе да зъзне осезаемо. Рейс нямаше да има, кръчма нямаше отворена, въобще леко бедствие. Обадихме се на Весо Мустаков и той каза че са великденствали до зори и ако искаме да изчакаме няколко часа и ще гледа да ни приберат. Нямахме много време за размисъл. Едни се пръснахме по къщите да тропаме и да търсим подслон от снежната буря а другите се укрепиха в металната спирка. По едно време мина бяла лада- с човек от селото и спря. Попита какво става и се притече на помощ. Качи агрегата, част от багажа и премръзналия Пешко и тръгна към Годеч. Останалите хванахме пътя, като „сякохме“ серпантините и за около 2 часа бяхме на спирката на автобусите, а от там и до София. На София север ни посрещнаха Румяна и Весо, а Весо беше бесен, че ръководството ни е зарязало. В последствие обаче шум не се вдигна по случая, само хората се деморализираха напълно и повечето от екипа никога не стъпиха вече на Равна. Допълнително масло в огъня наля и едно изказване на Алексей по повод една международна експедиция ,че Пътя за Македония минавал през Миланово. Това съвсем отказа почти всички от клуба да продължим изследванията горе, а там перспектива имаше. В последствие, последната група работила в Духащата като я питах какво е станало с камъка само отговаряше не ми споменавай за това апокалиптично ходене. Така и не се разбра има ли го или го няма павето.
 
Да пробваме пак?
Времето минаваше но и въпросът оставаше какво има зад проклетото паве в края на тесняка в Духащата. Пак ни беше подпряла зимата. Големите открития тепърва предстояха и ние все още бяхме жадни за голямата дупка. Все още бяхме и дружки и големите драми в клуба предстояха. Милен се беше прибрал от Австрия и ходехме всяка седмица някъде. Бяхме отпразнували предната седмица „апокалиптично“ рожденния ми ден на Кунино и повечето хора релаксваха. Ние искахме също нещо по лекичко и за това почти единодушно решихме да отскочим до Равна. Въпреки, че беше първата седмица на февруари почти нямаше сняг. Аз, Живко и Милен взехме рейса от гара север и по познатия път до годеч, след това кафе, баници и автостоп. Слънцето ни напече по баира. Слязохме по склона срещу Ямата у плочако и навлезнахме в долината. Зимното слънце за кратко явно огряваше най ниската част на долината и имаше дебел фирн. Няма да забравя как вървяхме и влачехме зад нас всеки прониквачната си торба, като шейна. Опънахме палатката, хапнахме и се изпружихме на слънцето. Поспахме хубаво и към 16.00 часа почти по залез се заприготвяхме. Нахълтахме в Духащата, минахме стесненията и с не големи усилия преместихме павето. Последователно и Живко и аз погледнахме в напречната галерия отзад но не видяхме нищо перспективно. Глерията забиваше в теснотия но все така си подухваше от вътре. Повадихме камъни но без успех. Излязохме и се любувахме на изпълненото със звезди небе. После спахме като къпани. Сутринта аз направих обиколка из Мишковите въртопи и загледах едно старо местенце. Нямахме други задачки пихме по бира-две в Равна и хванахме транспорта към София. В Годеч седнахме и побеседвахме има ли смисъл или да кажем стоп на инициативата. Единодушно решихме, че от там няма да се влезне в дупката ако има въобще такава. Така официално закрихме обекта Духащата пропаст или Ямата която духа.
 
Последното ходене на Равна.
За последен път посетихме района на Равна през есента на 2004-та. За мястото заминахме аз, Веско, Муки, Катя и Веско Паскалев-Адвоката. С колата на Муки стигнахме почти до лагера. През първият ден се разделихме на групи. Аз, Муки и Адвоката покопахме в едно перспективно местенце в един от Мишковите въртопи. Бързо напреднахме и само липсата на по-добри инструменти ни попречи да слезнем повече в набелязаното пресъхнало губилище. Привечер разгледахме въртопите в гората и се заровихме в един доста перспективен. Същия ден Веско и Катето вземаха проби от водата, която влиза в губилището в близост до Духащата пропаст. През нощта понеже не ни се мързелуваше аз и Адвоката влезнахме в Духащата и картирахме останалото некартирано вътре-новите и части с павето. Тогава установихме, че вътре в дупката го няма и прословутото въздушно течение заради което я бяхме наименовали така. На следващия ден се подмотвахме дълго, копахме в Мишковия въртоп и на тръгване се пробвахме да намерим безуспешно Ропотския извор за да се вземе проба и от тамошната вода. Така с докартирането на пещерата официално го приключихме този обект.
 
Какво се случи горе през следващите години-заключение.
През следващите години в клубът се завъртя доста народ. Междувременно започнаха и големите открития и работата по Равненските баири остана на заден план. Някъде по това време група от Клуб Екстрем направи едно или две ходения на Клокотиш и се бяха ръчкали яко в губилищата там. Спомням си, че имаше и публикация на сайта им. Може би бяха пропуснали едно местенце в един негатив с коприви. Там имаше отвор за разкопаване но тогава с Алексей не разполагахме с лопата. По същото време Юли-Змията и Сашо намериха нова пропаст над Клокотиш. После с Кики бяха влизали. Оказа се доста дълбока-за сега най-дълбоката на Клокотиш-Равненското плато. Преди година-две Вальо Пелтеков с помощта на Кики я картираха но до сега картата така и не се е появила в ГКПБ. Така по Равненско има още мегдан за открития. Разбрах скоро, че Кики е включил в програмата на Гинската експедиция на ПК „София” и въпросната пропаст. Перспектива имало. Дъното било колосален блокаж и духало. Около Клокотиш отдавна си имам едно местенце с един „озрял въртоп”, поне тогава беше такъв по мои изчисления сега вече там трябва да има нова пропаст. Основната работа си остава обаче в района на Равна. Дупката на повърхността е начертана. Само трябва да се намери от къде да се влезне. Със сигурност това няма да стане през губилището и Духащата пропаст. Там в гората при лагера има поредица от перспективни въртопи които чакат разкопаване. С годините като си мисля вход към системата най-вероятно е и един от Мишковите въртопи в който много лесно напреднахме през 2004 и за кратко време влезнахме почти 3 метра. Нещо което също не е направено, а за мен също от важно значение е да се оцвети водата в основното губилище и да се проследи къде излиза. Най-вероятно това ще е Ропотския ивор но има и предположения, че излиза в съседна Сърбия или на Злидолския извор. Времето ще покаже но е факт, че близо до нас има район перспективен за работа в който още нищо не е изяснено и е едно от местенцата в близост на което може да излезне пещера с потенциално денивелация над 500 метра.