МИЛАНОВСКИТЕ БАИРИ 2001

Милен Кръстев ПК "Хеликтит" София на входа на една от пещерите под вр. "Соколо". Автор: Алексей Жалов ПК "Хеликтит" София, БПД.
Магдалена Стаменова ПК "Хеликтит" София на фона на "Кобилени стени". Автор: Алексей Жалов ПК "Хеликтит" София, БПД.
Конскантин Стоичков ПК "Хеликтит" София в опит за резширяване на дънното стеснение в "Кобилина дупка". Автор: Алексей Жалов ПК "Хеликтит" София, БПД.

Началото (разказва А. Жалов)
Денят е 19 май, а часа 9,15. Автобусът потегли от гара Лакатник преди минути и вече уверено се сучеше по шосейните серпантини опасващи Турски дол. След като пристигна "задъхан" в Миланово, Милен и аз го освободихме от присъствието си и поехме по стария път за Враца. Крайната ни цел беше кошарата в местността Корита, където живееха приятелите ми Гьозо, жена му Ана и бай Кольо Бруса. Опитах се да бързам въпреки тежката раница, за да ги срещна по-скоро сякаш с това щях да изкупя греха си, че не ги бях посещавал почти три години.
Най-сетне пристигнахме. . . Дойдох тук с идеята да освежа отколешната си връзка с гостоприемните овчари, а заедно с това да въвлека момчетата от клуба в проучването на този изключително интересен и перспективен район от Бегличкия дял на Врачанската планина. След кратка раздумка с домакините поведох Милен към района на вр.Соколо, на който бях хвърлил око преди години. Топографската карта показваше, че там има въртопи, но тръгнех ли да ги проверя все нещо ме спираше - дъжд, сняг и то обезателно комбинирани с мъгла. И този път не ни се размина. Когато стигнахме Търсов валог всичко наоколо се забули в гъста мъгла. Въпреки картата и компасът не можахме да стигнем далеко и поехме обратно. Когато обаче заобиколихме Зелена могила ни щукна налудничавата идея да се опитаме да достигнем Соколо движейки се на азимут. От това не излезе нищо повече от едно стабилно загубване, което сложи капака на нашата инициатива. Прибрахме се в кошарата подгизнали и се оставихме в ръцете на нашите приятели.
Нов ден нов късмет. Слънцето предвещава сполука и без да се маем "палим моторетката" и хукнахме по вече познатия маршрут. Достигнахме Търсов валог и скоро пред нас се разкри южния склон на Соколо (1265,7 м.н.в.) Продължихме на запад и хоп - озовахме се на ръба на малко скално венче. Пред погледа ни лежеше дивата V-образна долина на река Черна, чиято горница бе опасана от белеещи варовикови откоси, които местните наричаха Зли стени. Сред тях тъмнееха няколко петна - вероятно отворите на неизвестни за нас пещери. За да се уверим в това нямаше време, и за това се заехме с обследването на венците под нас. След минути Милен възбудено ми съобщи за първото откритие 14 метрова пещера, която нарекохме Търсова. За картиране нямаше време та тръгнахме внимателно покрай венеца с надеждата, че там ще открием други подобни пещери. Стръмният склон бе насечен от малки скални стъпала. Въпреки рядката букова гора, дъното на речната долина беше невидимо. Стъпих неволно на някакъв камък, той подаде под тежестта ми, бясно се затъркаля по урвата и скоро глухо замря в равнището на склона. Ето, че се натъкнахме и на входът на нова пещера. Застанахме пред него вперихме погледи навътре и ... Мама му стара до дъното нямаше повече от 12 метра. Малко по-надолу пак в основата на скалата открихме още една междупластова пещера, но тя вече наистина беше мижава.
После се разделихме, за да обходим масива на Соколо, но не намерихме нищо ново. После търтихме обратно към кошарата, събрахме си багажа и запрепускахме към Миланово. За това как изпуснахме рейса и трамбовахме пеша до Лакатник хич не ми се разправя. С две думи - останахме без колене заради две дупчета.
 
Вратата се открехва
На 18 юни пристигнах на кошарата сам за да уважа рождения ден на Гьозо.
Беше приятно, но шило в торба стои ли? На следващия ден се отправих към Зли стени за да видя дали наистина там има пещери. В букака над тях открих няколко затлачени въртопа. После с повишено внимание тръгнах по тясна пътечка под скалите. Подхлъзнех ли се щях дълго да се търкалям към шумящата в долината река. Изведнъж сякаш от скалата изскочи лисица, стрелна се покрай мен и изчезна някъде. Леговишето на животното беше малка пещера. По нататък открих още две. Писна ми от лисичини.
Тръгнах обратно по склона. Реших да поседна. Запалих си цигара и гледам, че на 3 метра от мен зее дупка - не по-голяма от 30 см в диаметър. Отидох до нея и погледнах надолу. Там имаше заличка - колкото да стоиш клекнал. Взех няколко камъка и почнах да ги хвърлям в дупката. Първите тупнаха веднага, но следващите продължиха надолу и шумът от падането им отекваше някъде по-дълбоко. Извадих няколко околни камъка, но дупката не ме пропусна. Установих, че това може да се случи, ако успея да отместя 50-тина килограмовото паве, което лежеше над отвора и намаляваше просвета му. За целта откърших два дебели клона, заклещих ги под камъка така, че ако го изпусна да не запуши дупката и напънах мишци. Камъкът се поразмърда, после бавно се отлепи от мястото си, превъртя се и плавно легна върху подпората. Издърпването му беше далеч по-лесно. Бързо се напъхах в дупката и под светлината на запалката започнах да оглеждам вътрешността. Защо ли не си взех фенерчето?! Въпреки липсата му ясно видях мястото, където покрита с шума теснина водеше към тесен кладенец. Хвърлих още два-три камъка и прецених, че надолу има 20-тина метра. После по етапния ред се прибрах у дома. Въпреки раздувката в клуба, успяхме да стегнем дружина едва след месец.
 
Великата иманярщина I
На 20 юли Магда, Пешко и аз отново се озовахме на кошарата. На следващият ден бързо стегнахме дисагите и прибягахме до под вр.Соколо за да картираме по-рано откритите там пещери. Когато се върнахме при кошарата втората вълна, в лицето на Коста, Косьо, Жоро и някой си Андрей вече беше пристигнала там. Тръгнахме към новооткритата пропаст. Пръв се спусна Косьо, а после Коста. Жоро и Пешко започнаха да картират. Дупката беше тясна и пълна с дендрити. Оказа се, че е дълбока 16 м. Кръстихме я "Дендритна". Междувременно открихме, че само на 100-на метра от нея в основата на скален венец зее входа на 40-метровия кладенец "Брънчов валог". Слънцето полегна зад вр.Соколец и скоро щеше да се стъмни. Забързахме се към Корита, където ни чакаха палатките. Хапнахме, пихме по ракия и "умряхме".
След обичайното сутрешно мотане "бандата" се озова пред входа на пропастта "Драги камък". Да се спуснат в нея останаха Косьо, Жоро и Пешко, а Магда, Коста и аз се запътихме към местността Конярника. Гьозо ни беше казал, че там неизвестна иманярска дружина копае от години. В дъното на малък въртоп започвала наклонена галерия, в чийто край имало пропаст.
Описанието беше точно. Щом стигнахме мястото с разрушените кошари, нямаше как да не съзрем как между букаците се очертаваха контурите на внушителен почвено каменен насип. С всеки изминат метър възбудата ни растеше, а когато вече бяхме горе и пред нас се разкри и входа на тайната пещера замръзнахме от удивление. Изкопаните камъни и пръст бяха колкото да напълнят един вагон. Околовръст седяха разхвърляни кофи направени от тенекии за сирене, разни железа, малка метална стълба, дрипи и n-броя скъсани работни ръкавици. Явно тук бе кипяла интензивна иманярска дейност. Това, което ни интересуваше обаче беше дупката. С трепет пристъпихме входа, за да разберем, че надолу започва широка, наклонена и опасно хлъзгава галерия. Запокитиеният надолу камък се затъркаля, после падна нейде, чукна се в нещо, после пак полетя, удари на дърво и глухо тупна на дъното. Вързахме 23-метровото 8-милиметрово въже за едно здраво забито между скалите арматурно желязо. После нахлузих единственото столче (моето), което носехме, нанизах рапел рака и тръгнах по наклона опъвайки картировъчната рулетка. Когато изминах 5 метра какво да видя - от едната страна на галерията имаше наклонен дъсчен улей с правоъгълен просвет, а от другата се спускаше под наклон скована от букови върлини стълба. Изглеждаше поизгнила. Въпреки, че се бях самоосигурил, прекрачих я с неохота, плахо стъпих на една от пречките и внимателно се отпуснах. Дали и следващата степенка ще ме издържи - мислех си аз докато не достигнах до малка площадка. Едва тогава разбрах, че улеят и стълбата са подпрени в противоположните стени на вертикален естествен кладенец, а площадката е направена върху две също така заклещени в стените греди. По долу, но от другата страна на кладенеца, имаше още една, значително по-голяма площадка, на която бяха подредени няколко самоделни кофи. Достигнах я внимателно и поспрях да си взема солука. Хич не ми беше комфортно, но нали се бях хванал на хорото. Надолу, по диагонала на кладенеца седеше следващата стълба. Видях, че там където се заклинваше долният й край има друга вертикално поставена стълба, която стига до дъното на кладенеца. Последните две съоръжения хич не ми вдъхваха доверие и реших, че ще е по-добре да се спусна по въжето. Вързах го на носещите греди на площадката и въпреки увереността си, че ще ме издържат, със затаен дъх се отпуснах на въжето и започнах да се плъзгам по него. След няколко метра се приземих и с облекчение заоглеждах дъното. Имаше овална форма с размери около 5 х 3 м. В единия му край имаше 4-метрова дупка, на чието дъно се "мъдреше" резервоар от някакво превозно средство. По всичко личеше, че и тук здраво е копано. Тъкмо се престраших да тръгна нагоре по стълбата и какво да видя - в стената зееше не широка пукнатина. Без да се замислям, метнах камък в нея и ...... Дрън, дрън, пауза, бум и тишина. Сред нея чувам само ускореното от възбуда тупане на сърцето си. Тогава чух виковете на дружките си. Питаха какво става, разбира се. Обясних им каква е ситуацията, а после с тяхна помощ измерихме времето, за което хвърленият камък достига дъното. Беше около 7 секунди, а това предполагаше 20-нита метра. Прецених, че дупката не ще да е по-плитка от 35 м. Събрах кураж и с плавни движения поех нагоре по стълбите. Неспокойството ме напусна, когато слънцето просветна в очите ми. Коста и Магда бяха картирали входната част. Беше ни гот, заради откритието и яд, че не можахме да слезем до дъното. Прибрахме се в лагера, където вестта за дупката мълниеносно предизвика решението да дойдем отново след 2 седмици.
Част от групата тръгна да си стяга багажа, а Коста и аз най-сетне да картираме отдавна известната Коритската пропаст. Бяхме вече на дъното, когато отгоре прогърмя и заваля проливен дъжд. Около нас зашуртя, а и времето страшно напредна та трябваше да излизаме. После през глава свалихме потъналите ни в кал джаджи и одежди, натъпкахме цялата "кочина" в раниците и хукнахме към Миланово с надеждата, че ще хванем рейса. Част от останалите вече бяха сторили това, а другата, добре измокрена, ни чакаше в селото. Най-сетне с изплезени от бързане езици се добрахме до селото, за да разберем, че грешно сме прочели разписанието - по-късен рейс за Лакатник нямаше. Ходенето до гарата беше само надолу, но ни дойде нанагорно. Най-вече на Магда, която си беше навехнала крака! Всичко останало беше на 6.
 
Основи на иманярството или пролог към следващото действие (разказва М. Стаменова)
Една неизкоренима надежда, която храни човечеството още от дълбока древност, е надеждата за бързо забогатяване. Сред нейните популярни форми е стремежът към внезапното намиране на заровено в земята съкровище или на гърне с жълтици, скрито в някоя пещера. В мечтите на много от нас такава находка би решила всички материални проблеми на вечно бедния и отруден човек, подминаван най-безцеремонно от капризните духове на богатството или поне на осигуреното преживяване.
У нас съществуват особено благодатни условия за развитието на гореописаните “търсачески” настроения. От най-стари времена кръстопътната територия на България е контактен регион за културно взаимодействие на различни народи. Нашите далечни предци неизбежно са оставили следи в недрата на българската земя, някои от които наистина имат злато и среброобкован израз. Откриваните понякога съкровища и желанието за "леко" забогатяване подхранват народната фантазия, а тя на свой ред преувеличава до невероятна степен възможността да се отървеш от немотията чрез иманярство. Това явление е намерило своето забележително описание още преди близо 80 години в книгите на талантливия социолог Иван Хаджийски. Според него иманярите живеят в “свят на много малко истина и много сън и въображения, на видения (халюцинации и привиждания (илюзии), на златни мечти и непоклатима вяра, на непробиваема безразсъдност и съсипваща упоритост, на най-изразено лековерие, суеверие и невежество, на най-вълнуващи легенди и пъстра поезия – изобщо в един от кътовете на тайния душевен живот на част от нашия народ.”
“Макар и това да не е един от най-належащите днес въпроси, все пак тъкмо сега, когато през грохота на събитията се търси обществен изход от неуредиците на днешния свят, ние трябва да се спрем на десетки хиляди хора у нас, които търсят пътя на личното разрешение на въпроса за богатство и бедност, и то по един толкова лумпенизиращ начин, че същият не издържа критиката дори на обикновеното еснафско опортюнистично благоразумие” (Хаджийски, Иван, Оптимистична теория за нашия народ, 1974, Издателство “Български писател”, с. 233-234).
Позволявам си да отбележа, че тези думи с пълна сила продължават да важат за голяма част от обикновените българи днес. Всички виждаме как в условията на тежък преход към демократично общество, огромна част от нашите сънародници продължават да бъдат на ръба на оцеляването и затъват във все по-ужасяваща материална и духовна бедност. Една известна сентенция, твърди, че бедността не е порок, но поражда пороци. Ако съдим по днешната действителност, това наистина е така – примери има, колкото искате. Може би един от “най-невинните” на пръв поглед “пороци” е тоталното увличане по иманярството – има региони на България, където то придобива епидемични размери; там с подобен “поминък” се занимават близо 80-90 % от мъжкото население…
Спокойно, не захвърляйте още книжката! Нямам намерение да ви доскучавам с лекция за историческото и археологическото богатство на българската земя и за необходимостта то да бъде опазено. Нито пък ще ви убеждавам, че миналото принадлежи на всички ни, а когато то е обект на престъпни посегателства, губим всички без изключение – и самите ние, и децата ни.
Намеренията ми са далеч по-скромни: предлагам на читателите да погледнем на иманярството като на съвременно явление, с което вече масово се сблъскваме ние членовете на нашия пещерен клуб. Ярко доказателство за това е пещерата, която открихме във Врачанския Балкан. Надявам се, че последващото описание на преживяванията ни там ще "вземе акъла"на читателя, така както се случи на нас проучвателите пещерата. В опита си да опиша видяното, ще си позволя да цитирам думите на впечатления от размерите изкопаното от Косьо при излизането му от дупката: “Искам да се срещна с тези хора и да им стисна ръката. Ето така се отварят нови дупки!”
 
Beликата иманярщина II
(разсазва К. Стоичков)
Беше разгара на лятото и всички се бяха пръснали насам-натам. За това събрахме твърде оскъдна група, а именно Косьо, Киро Дикански, пишещия тези редове (Коста) и Ива-стара моя позната, която имаше интерес само към планината. Събрахме се под часовника на гарата в петък 10 август 17.30 часа. Въпреки късния час навън беше 30-35о С. Още в началото всичко тръгна на зле. Влакът беше препълнен с връщащи се от работа изнервени хора. За капак на всичко стана разправия с един подобен индивид, която в последствие премина в сбиване. Тази случка забави влака на Реброво с 10 минути. Въпреки всичко, след схватките с местните бабаити, които се ползваха с благословията на началника на гарата и свогенски полицай, се отървахме със сравнително малко поражения. Инцидентът помрачи настроението на групата. Дигнахме тонуса към 19.30, когато температурите спаднаха и малко преди да дойде автобуса за Миланово към нас се присъедини Магда. Към девет, почти по тъмно, автобусът ни "стовари" в центъра на селото и не ни оставаше нищо друго освен около час и 40 -минутното бъхтане до кошарата край Корита, където смятахме да се установим. По едно щастливо стечение на обстоятелствата по пътя ни настигна камион и така не след дълго стигнахме до местоназначението си. Почти веднага се проснахме да спим, за да може да станем рано. Така и стана, но след последвалата суетня и стягането на багажа за дупката успяхме да тръгнем малко преди обяд. Когато стигнахме Магда и аз, които вече бяхме идвали тук установихме, че нищо не се е променило. Върху невероятната купчина камъни и пръст в без ред бяха пръснати, счупени лопати, железа, телове, дрипи, бутилки и какви ли не боклуци.
Косьо се зае с екипирането на пропастта - нали той имаше богат опит от преодоляването на подобни дървени конструкции в пропастта ККС край Церово. Видяното обаче в тукашната иманярска пропаст надхвърли всички наши очаквания. За спускане на рапел въобще не можеше и да става дума. След направените начални закрепвания и подвеждащия парапет спуснахме въжето надолу и заслизахме по дървените стълби и площадки на самоосигуровка.
Гледката беше невероятна и същевременно страшна. В началото на отвеса дървен бараж подпираше няколко кубика пръст и валявци. Поддадеше ли някоя от опорите подпряната грамада без проблем щеше да ни погребе на дъното на отвеса.
Трескаво слезнах по последната стълба и се озовах на дъното - 20-тина метра под входа. В центъра на залата имаше огромен камък, който явно беше преместван. Сега за сетих, че иманярите бяха разказали на Гьозо, че направили това с крикове за кола с надеждата, че отдолу ще е гърнето със златото. Естествено там не е имало нищо.
След кратка дискусия Косьо продължи в теснината, където явно дупката продължаваше. След малко ни рече, че по всичко личи, че "нашите приятели" вече са били там, но за да се спусне ще трябва да забие "Спит". В следващите 15-тина минути се "наслаждавахме" на косьовите "благословии" по адрес на тясната галерия и неудобното си положение за биене на клина. После той продължи и извика да го последвам. Тръгнах като с удивление заоглеждах изкусните баражи и подпрените от тях камънаци като, макар и не съвсем успешно, избягвах да стъпвам върху подпорите. Последва къса, силно низходяща галерия и отвес. Бях стъпил на поредния бараж за да увисна на въжето, когато забелязах, че то бе вързано сякаш на "честна дума" на някакви образувания. Огледах се и като установих, че друго място за закрепване няма, се спуснах при Косьо. Той с усмивка ми посочи дъното на залата под отвеса. На около 4-метра под нас стърчаха върховете на дървени подпори с порядъчен диаметър. Дали това беше срутване на иманярски бараж или нещо друга не знаехме, но знаехме, че "гадовете" са стигнали до тук след много и много часове безсмислен труд.
Дъждът от камъни, който идващия отгоре Киро изсипа върху главите, ни подсети, че трябва да се скрием. Когато той пристигна, Косьо ни пожела "приятно картиране" и се спаси .
Започнахме картировката от дъното към изхода. Излизайки натам все повече се чудехме на иманярската инженерна мисъл и граничещото с идиотизъм упорство да влязат тук.
В залата под първия отвес се събрахме с Магда и Косьо, който беше слязъл повторно под претекста, че ще помага в картирането. Истината беше, че му се пушеше, а цигарите стояха в Киро.
Приключихме и вместо по пътя поехме по билото на масива. Гледката на югозапад, към Понор, ни наведе на доста неприятни мисли. Дъждовни облаци бяха обвили планината, а ние не носехме палатки.
Гьозо и леля Ана имаха гости - роднини и приятели от Козлодуй, които се готвеха за вечерно пиршество. Те с радост ни поканиха да споделим трапезата. Това беше подходящ случай да чуят подробни разкази за приключението в иманярската дупка. Сглобих на място черновата на картата за да разбера, че дълбочината на дупката е - 43 м. Това значеше, че е най-дълбоката изследвана от нас пещера в района.
Някъде към десет заръмя ситен дъждец. Без да се плашим продължихме веселието, но след около час валежа стана проливен и положението ни стана неудобно. Туристите от Козлодуй без да му мислят ни отредиха две от техните палатки и се настаниха в кошарата.
На сутринта се събудихме леко подгизнали, а дъжда продължаваше да вали. Ниски облаци пъплеха по склоновете и изгледи за подобряване нямаше. Ясно беше, че работа не можеше да се върши и ще е по-добре да слезем в Миланово преди да се разрази буря. Освен, че ни нахраниха и напоиха, козлодуйци предложиха да свалят багажа ни с колите си, което доста ни облекчи. После, в знак на благодарност към Гьозо, кръстихме ямата на негово име.
 
 
По нови и стари дупки (А. Жалов)
През октомври, почти два месеца по-късно, време през което клуба се отдаде на здраво хойкане из Родопите, Пирин, Балкана и Предбалкана, Магда, Коста, Катето от "Витоша" и аз се озовахме в бойната кошара над Миланово. Гьозо беше обещал да ни покаже няколко нови дупки, но някаква работа из "цивилизацията" го бе натиснала. Поехме към Кузманица без него с надеждата, че ще можем да открием една от легендарните пещери сами. Надеждите ни останаха напразни. За сметка на това показах на другарите пропастта Шилигарника, в южния склон на едноименния връх, която така и не картирахме и за наш късмет открихме две нови пещери. Последното се случи ето така.
Спряхме на един от скалистите носове на Марковите откоси, за да ни се дръпне потта. Застанах на ръба и погледът ми започна да опива околността. Под мен някъде в бездната лежеше Оплентя, а още по на юг, оттатък Искъра синееха масивите на Ржана и Голема планина увенчани от най високите си върхове Козница (1637 м.н.в.) и Издримец (1493 м.н.в.). Западно от нас високо над ръба на внушителните Кобилини стени се очертаваща плешивото теме на най-високият връх на Врачанската планина Бегличка могила (1486 м.н.в.), а зад него хребета Остра могила. В източна посока, почти като на длан, се виждаше загадъчната Понор планина с надвесената над нея Козница заедно Тодорините си кукли (1785 м.н.в.).
След като се полюбувах на възхитителната панорама реших да надникна под себе си. Скалата се спускаше десетина метра вертикално. От основата на венеца следваше стръмен тревист участък, който преминаваше в безкраен сипей. Описаното обаче беше фон на нещо, което бе значително по-интересно. В долната част на откоса забелязах странна сянка, зад която прозираше нещо като хралупа, над която пък зееше малък пещерен отвор. Приковах вниманието на останалите към видяното и почнахме да се чудим как да слезем. Имахме едно тънко въженце, но нямаше къде да го вържем. Катето се престраши и под окуражителните ни възгласи започна своето полу екстремно слизане към целта. Проследихме я с погледи до момента, в който достигна сянката и се потопи в нея. После затаихме дъх, а още по-после чухме това, което искахме да чуем - "пещерата е голяма и продължава". Коста, нахъсен от информацията, набеляза друг маршрут за слизане и запъпли към дупката. След като ме повика, тръгнах и аз. Заслужаваше си! Вътре беше високо, голямо, имаше два три комина и по всичко личеше, че никой не беше влизал. Горното дупче, наподобяваше комин, чийто горен отвор излизаше нейде сред скалите. За съжаление нямахме време за повече от едното маркиране, фотографиране и GPS-ване на новооткритите пещери.
Когато се събудихме беше неделя, 21 октомври. До рейсът след обед оставаха 6-7 часа така, че единственото, което можехме да сторим е да се опитаме да картираме близката и отдавна известна Соколецка дупка. Тя беше открита, преди години, от нашият известен зоолог и пещерняк Владимир Бешков, после бе проучвана от разни люде, които така и не намериха време да и дръпнат една карта. Насочихме се към Промка, а от там поехме по посока вр.Соколец. Някъде под скалите вляво от нас се дочуха изстрелите на милановската ловна дружинка. След минути от там изкокна сърна и с красиви подскоци се измъкна от оживените ни погледи. Накрая откъм ниското долетяха две гончета, които нервно засноваха наоколо.
Както си вървяхме към дупката отново чухме гърмежи, а след тях и по страшното - тънко свистене над главите ни. Сякаш по команда машинално се пльоснахме на земята, примряхме, после пълзешком се изтеглихме по-далеч от ръба на скалите. Така с леко омекнали "карачки" стигнахме пещерата и след като се поуспокоихме я картирахме. Дължината й се оказа 24, а денивелация - 8 м.
Групата си грабна багажа и заслиза към селото, а аз реших да остана за да открия местоположението на няколкото други дупки в района, да снема координатите им и фотографирам входовете. Вечерта Гьозо се върна в кошарата за ми каже, че ловувайки около Търсов валог се е натъкнал на входа на някаква пропаст. Сънувах, че това е нещо голямо, но следващия ден опроверга фантастичното ми съновидение. Провесих тънкото въже в отвеса, но се спуснах само до там, където то яростно започна да се стърже с грапавата скална повърхност. Светнах надолу, а подир пуснах няколко камъка. По всичко личеше, че около 8 м по- надолу има наклонена зала. Какво ставаше по-нататък щях да разбера друг път. Казах на Гьозо, че ще проверя и, ако това се окаже нова пропаст ще я кръстим на неговото име.
Уви- оказа се, че е картираната през 1967 г. Търсова дупка. Съществуващата карта повече мязаше на скица така, че влизането в пропастта нямаше да ни избяга.
 
Закриване на сезона
Минаха две седмици. Магда, Коста и аз срещнахме историческият 10 ноември във Врачанския балкан. На път към новооткритата пещера, която условно нарекохме Кобилина, се натъкнахме на малък отвор сред скалите. Разширихме го с дружни усилия, но резултатът не си струваше работата. Стигнахме пещерата някъде по обед, гризнахме по два залъка и почнахме картировката. А насам, а натам, а горе, а долу и докато се усетихме навън се стъмни. Дяволски студена дупка беше ви казвам, ама излезе дълга почти 61 м - нещо което в последно време е нещо като лукс.
Насочихме се към кошарата, следвайки топографската карта. Явно, че в тъмницата бяхме изпуснали дирите на един от пътищата та продължихме следвайки посоката. Отнякъде се чу вълчи вой, после ни се стори, че някой вика. Беше някъде около21 часа та можеха и да ни търсят. По едно време всичко наоколо потъна в мъгла и милановските светлини, които бяха единственият ни ориентир се изгубиха от погледите ни. За щастие пред нас изплува железен кол от зимната маркировка Миланово - Пършевица. Следващият не се виждаше, но явно беше някъде по нанадолнището. Заслизахме и когато стъпихме на стария път Миланово-Враца чухме вик. Този път беше сигурно. Вдясно от нас в през гъстата мъгла изплува дифузираща светлина от прожектор. Беше на бай Кольо, който решил, че сме се загубили в мрака та тръгнал да ни търси. Вървяхме надолу, извинявахме се за безпокойството и си мислехме- тези хора са невероятни, а такива като тях на изчезване.
На сутринта помогнахме на Гьозо да разтовари един камион с жито и овес за животните. Наградата беше возене до Миланово с "Москвич". Така спечелихме време за да видим що за нещо е отворилата се преди време пропаст край селското гробище. Там сред пръстта зееше фуниевиден 2-метров кладенец покрит с клонаци. Разръчкахме ги и буквално скокнахме вътре за да видим, че от дънцето започва тясна наклонена галерия. Влизането изискваше преобличане, а и двете време. Автобусът за Лакатник тръгваше след 30 мин. Пак остана работа за следващия път.
Всъщност за цялостното проучване на района ще са необходими още десетки нови ходения из милановско, а и по оплетненско и лютаджишко. Фактът, че след многото проведени преди нас проучвания, успяхме да открием 10-тина нови пещери и пропасти и, че знаем за още толкова, е достатъчен мотив за бъдещите ни проучвания. Да не говорим за това, че там в кошарата край Корита живеят нашите приятели - добри хора, каквито днес трудно можем да срещнем. Не случайно Магда и Алексей посрещнаха с тях новата 2002 г., но това вече е съвсем друга история.

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.