В денят след археологическата си разходка поех към Скръвенишки валог. Това интересно природно творение се намираше на 3.2 км югоизточно от с.Карлуково в землището на с.Румянцево (Блъсничево). От една пещерка в дъното на валога изтичаше поток, той протичаше 20-тина метра, след което, с 9-метров водопад скачаше в пещерата Скръвеника. Следваха 60-тина метра водно-кална галерия, която завършваше със сифон. Само на 100-тина метра северозападно от Скръвеника се намираше Енчова дупка - именувана на нейния откривател и първи изследовател алпинистът Енчо Петков. И двете пещери бяха проучвани от научно-изследоветлска пещерна бригада “Т. Павлов” още през далечната 1948 г .
Тези неща обаче ме интересуваха по-малко, отколкото това, което бях научил от Здравеца. Той ми разказа как един овчар му показал малък отвор в дола над Скръвенишкия извор, отвор, от който се чувал шум от течаща вода. Здравеца беше обещал да дойде на Карлуково та да проучим въпроса заедно, но в типично негов стил, това така и не стана в уречения ден и час. Какво пък, Скръвеника си седеше на мястото, което добре знаех.
Когато пристигнах не беше никак трудно да намеря въпросната дупка. Беше твърде малка, за да мога да се пъхна, но отвътре наистина шумеше вода. Извадих няколко шепи пръст и два-три камъка и като се уверих, че без инструмент няма да мине, се упътих назад към Националния пещерен дом.
Десетият традиционният есенен сбор на клуба в Карлуково беше най-близкото по време и място събитие в рамките, на което можеше да се предприеме нещо по-сериозно.
Сборът ни събра на 6 ноември 1997г. Още на следващия ден заедно с група навитаци се озовахме в Скръвенишки валог. Братята; Веселин и Венко Мустакови и Росен се заеха с разширяването на входа към потока, а М. Мускурова, тогавашната ми приятелка и аз се насочихме към Шаманската пещера. Тази 324-метрова дупка бе открита година-две по-рано от пещерняци от студентския клуб “Академик” София. През нея протичаше малък подземен поток, който в края на пещерата образуваше езеро. Никой от изследователите преди нас не беше правил опит да го преплува, за да види къде е краят му. Предполагахме, че водата, която изтича през извора Скръвеника, идва от Шаманската пещера - с други думи, че те са свързани с дълга до няколкостотин метра пещерна система.
Проникването не ни отне много време и сили. Малко преди да стигнем езерото обаче имаше едно ниско място, където усетих присъствието на въглероден двуокис. Бях достатъчно мотивиран, а и психически подготвен така, че без особени усилия преодолях неприятното усещане при потапянето ми в студената вода. След 2 м езерото се удълбочи и вече трябваше да плувам. Галерията направи рязък завой вляво и продължи още няколко метра и свърши. Там езерото допираше стените на малка камбанообразна зала. Цялата му повърхност беше покрита с подгизнали клечки, чийто път нататък беше спрян от образувалия се езерен сифон. Обходих с ръце и крака подводната част на скалата, за да установя дали там има отвор. Да, имаше, а нататък ...?
Когато доплувах до чакащата ме с нетърпение Милена, бях почти сигурен, че потокът от пещерата отива в извора, но това трябваше да се докаже.
На 8 ноември - Архангелов ден Милена и Росен продължиха работата на братята Мустакови, които бяха достигнали до подземния поток. По течението му имаше къса галерия и сифон, а срещу течението - езеро, чиято повърхност достигаше на педя от тавана на галерията. Леглото на реката трябваше да се удълбае, за да се ускори оттокът на езерото и да се свали нивото му. Включих се и аз.
В теснотията чаткаше тесла, стоманено шило, сапьорска лопатка. Измръзналите ни ръце не усещаха порязванията от острите ръбове на извадените камъни. След време пред езерото вече имаше добре оформен канал и нивото стремглаво започна да пада. Когато просвета стана две педи, осветихме отворилата се галерия, за да видим, че продължава.
Бях почти мокър ,така че потапянето не ми направи особено впечатление. След 2 м езерото свърши и нататък се откри галерия, в която можех да се придвижвам в позиция от клекнал до полуизправен. С оптимизъм запъплих напред, но след минути се озовах на брега на второ езеро. Там положението беше както преди - можеше да се мине, ако се свали нивото. Подкреплението пристигна и се заехме с познатата работа. Този път обаче беше значително по-трудно. Наклонът на галерията беше много малък, а по дъното й, за разлика отпреди, нямаше дълбок нанос. С големи усилия “издълбахме” 3-4-метрова канавчица, която за щастие хвана декиш. Езерото отстъпи достатъчно. Сега можеше да се потопим в него и да се придвижим напред с глави над водата.
Накиснахме се, повървяхме, после изкачихме ниско прагче, прошмулихме се още малко напред и ... Някъде високо над главите ни просветна. Дръпнахме още десетина крачки и се озовахме под отвора на малка пропаст. По всичко личеше, че се намирахме под отвора на Енчова дупка.
От другия й край се дочуха гласовете на Б. Гяурова и Н. Симов (Блеки), които от два часа правиха опити да понижат нивото на сифона срещу течението на потока в пропастта. Резултатът беше посредствен. Както бяхме “загрели”, решихме да подсилим групата. Технологията за понижаване на нивото беше изпитана, но обстановката по-различна. Потокът бе издълбал леглото си в глинения под на галерията. Удълбаването изискваше изваждане на клисава и дори полутечна глина в продължение на няколко метра - операция, която изискваше значително повече усилия. Когато всички, обилно опръскани с кал, мокри и въпреки това изпотени, напънахме мишци нещата потръгнаха. Сифонът започна постепенно да се отваря. Пет-10, 15, 20 см. Когато светнахме зад него видяхме, че отзад има кухина. Значи можеше да се щурмува. И понеже мокър от дъжд се не боеше бързо се прежалих. Хоп и се озовах в ниска, но широка галерия. Пропълзях няколко метра по пясъчното дъно и какво да видя. Под носа ми имаше полусифон. Много ми дойде и дадох път на Милена и Росен. Те поработиха, поработиха, но ефектът не беше достатъчен, за да се мине оттатък. Трябваше да се дойде отново, защото пещерата продължаваше.
Зимните вечери бяха достатъчно дълги за да мога да отразя данните, с които разполагах, върху милиметрова хартия. Според тях отстоянието между входовете на Шаманската пещера и новооткритата дупка по права линия се равняваше на 120 м. Това означаваше, че при евентуалното свързване на всички пещери в една би се образувала една прилична пещерна система. Ако се вземеше предвид, че пещерните галерии обикновено не са абсолютно прави, а много или малко се сучат, то можеше да се очаква, че теоретическата дължина на пещерната система е от 1.5 до 3 пъти по-дълга. С тази надежда дочаках пролетния лагер на клуба на Карлуково.
И така на 11 април 1998 г. Милена, И. Маринов от Русе, Станимир и Явор от казанлъшкия пещерен клуб и аз се озовахме на входа на Енчова дупка. Бързо спуснахме входния й отвес и се скупчихме пред полусифона срещу течението на потока.
След неприятната баня Милена и аз се озовахме на възловото място. Лопатката, за нещастие, не искаше да работи сама. Знаейки, че ако си помогнем сами, ще ни помогне и Господ, започнахме да отхвърляме пясъка пред себе си. Когато входът към галерията пред нас стана достатъчно висок, забелязахме, че зад него няма никакъв сифон, а просто локва, която може да се заобиколи. Копнахме още малко и Милена се прошмули и само след миг възкликна:
- Йее !Височината тук е около 4 м, галерията продължава.
Разчистих още малко, за да мина и да споделя радостта на партньорката си. За джапахме навътре.
След като прескочихме един пробит синтър, галерията продължи все така висока. Вретеновидните сталактити над главите ни разкрасиха декора. Скоро галерията се разшири. Бяхме попаднали в малка ниска зала. От нея изхождаха две галерии. Решихме най-напред да проучим лявата. Беше също ниска, и сравнително тясна. Тук-там между нападалите по пода ръбести камъни имаше малки локви - ясен белег, че по галерията е протичал поток. Откъде ли е идвала тази вода? - помислих си аз и тромаво продължих навътре. После стигнахме до тясно място. Продължението изискваше разчистване, за каквото нямахме време, а и не знаехме какво ни очаква напред - там откъдето идеше водата.
Потокът се усука два-три пъти и полека лека се разшири, за да образува тясно и дълго до 2 м езеро. Вляво от нас то миеше стената на галерията, а от дясно опираше в нисък глинен бряг. По-важно беше какво е положението в предния му край. Там, както можеше да се очаква таванът на галерията рязко се снишаваше, за да потъне под водата. С други думи бяхме пред поредния сифон.
Повечето от нас бяха добре подгизнали и на път да се преохладят. Отпратихме ги. На Милена и мен не ни оставаше нищо друго освен да направим опит за източване на езерото. Запретнахме ръкави и се захванахме за работа.
 Задачата ни беше да удълбочим дъното на езерото и потока, за да осигурим по-интензивен отток на прииждащите води. И докато работата в езерото потръгна, то разширяването на коритото на потока бая ни озори. Наклонът на галерията след езерото беше много малък, а дъното й скалисто. Добре, че предвидливо носехме чук и секач. С тях буквално изсякох в, за щастие, меката скала широк до 4 пръста и дълъг не по-малко от 3 м канал. Нивото на езерото започна да спада, но сифонът продължаваше да бъде плътен. Независимо от това реших да го опробвам - нещо, което бях правил преди. Потопих се в езерото и започнах да опипвам стената с върховете на ботушите си. Първоначално те тръгнаха вертикално надолу, но само след сантиметри хлътнаха нагоре и застъргаха по тавана на подводната галерия. Аха, рекох си из и потапяйки се до шия във водата пуснах краката си напред. Стори ми се, че свода започва леко да се вдига и, че пръстите ми вече са попаднали в миниатюрно въздушно кубенце. В съзнанието ми взе да назрява мисълта да се гмурна, но някаква червена лампичка започна да мига сякаш искаше да ме предупреди, че това не е безопастно. Милена ми продума няколко думи и съвсем ме разколеба.
Ядосах се на себе си и на обстоятелствата. Просто нямаше друг начин за свързване на системата, освен гмуркането. То можеше да се осъществи и от водолаз, но ми се стори, че бях толкова близо до целта, че си струваше да опитам. Освен това нямаше да ми е за първи път.
Трябваше ми повече сигурност и за това придумах Милена да поработим още малко, барем нивото на езерото спадне поне още малко.
Ръчкането не само, че не позатопли смръзващите ни тела, но и даде необходимия ефект. Почти два пръста от свода на подводната галерия “лъснаха” над водата. Отвътре изтече доволно количество вода, която изнесе със себе си десетки клечоци.
Бях 100% сигурен, че това са именно тези клечки, които вече бях видял пред сифона в Шаманската пещера. “Те ти булка Спасов ден”- рекох си аз и отново се потопих в кално мътната вода на езерото. Повторих познатото упражнение. Този път върховете на ботушите ми със сигурност напипваха кухина. Решението дойде мълниеносно. Без да предупредя Милена, незабелязано взех въздух. После светкавично клекнах под водата, за да групирам тялото си и когато това се получи се оттласнах в желаната посока. Последва мигът на истината - този така очакван миг, в който биваш просветлен от това, което писателят Я. Антов нарече “радостта на търсача”. Озовах се в края на Шаманската пещера, в “компанията” да десетки плаващи клечки - място, което вече добре познавах.
На 11 април 1998 г, от списъка на българските пещери отпаднаха две пещери - Шаманската и Енчова дупка, но се появи нова пещерна система - Шаманска-Енчова-Скръвеника. За съжаление и до днес никой не може да назове каква е нейната дължина, защото нещата с картирането са забатачени. Според мен не е по-малка от 600 м.