Макар и с известни здравословни проблеми, реших да пътувам. Защо ли? Ами по няколко причини, като водещ за мен бе шанса да видя Каповата пещера (Шулган Таш) известна с монохромните си рисунки от късния палеолит. Същевременно щях да откликна на поканата на руските спелеолози за участие в Международната научно-практическа конференция «Комплексно използване и опазване на подземните пространства» в гр.Кунгур. 9-часовото пътуване до Истамбул понесохме геройски, особено Магда, която не си пада по автобусния превоз. След няколко часово „мотане“ из многомилионния град, се установихме на летището и почти посред нощ полетяхме към Набережный Челны (Татарстан). Там срещнахме зората, а и нашият приятел Алексей Гунько, в чийто дом по-късно положихме за час-два морните ни от пътуването тела. Пълната си почивка трябваше да отложим за по-нататък, защото събралата се група в състав Алексей Гунько, Илья Агапов, Юрий Долотов, Катерина Яновская , Дмитрий Альбов, има , София Кондратиева, трябваше да отпътува към първата си попътна цел – Шулган Таш отстояща само на 690 км от мястото на срещата ни.
Път като път! След време напуснахме Татарстан и навлязохме в Република Башкортостан (създадена през 1919 г. като Башкирска АССР в състава на СССР. От 1992 г. в състава на Руската Федерация). След като преминахме покрай столицата УФА, полека –лека настъпихме към Южен Урал…
За онези които не знаят: планинската система на Урал е с дължина 2500 км и се простира от Казахстан на юг, до Арктическия океан на север с най-висок връх Народная (1895 м). Географски планината е граница между Европейската и Азиатската част на някогашния континент Евразия. Изградена е от варовици и кварцити.
… Сукахме се по източните му склонове му почти 300 км и щом стигнахме Старосубхангулово хванахме широкия горски път, който след около 30 км ни отведе в района на пещерата. Късно след полунощ „подвихме крак“ в научния стационар на Института по биология при Руската академия на науките. В компанията на сънната му стопанка Оля Червяцова изпихме известно количество сънотворно под формата на бира , после бързо „отлетяхме“ в царството на Морфей.
В два след обед вече бяхме достатъчно разсънени за да можем да потеглим към пещерата. Фактически тя се намира на територията на Държавния природен резерват „Шулган Таш“ .
Черният път скоро ни отведе до пропуска за към пещерата. Щом пресякохме изтичащата от вътре река, пред нас се разкри внушителният й вход (приблизителни размери 50 х 20 м). Нататък е достъпната за туристи част, оборудвана със съвременни стълби, площадки и перила. Но нашето посещение беше повече от туристическо. Затова се отклонихме от правия маршрут и, след като изкачихме стара желязна стълба, се озовахме пред решетка, която преграждаше пътят навътре. Оля извади някакъв ключ и ритуално отвори вратата – зад нея се разкри участъкът достъпен само за миропомазани пещерняци. Друга стръмна стълба ни отведе на горния етаж, където вече съвсем бяхме в дивата утроба на Шулгтан Таш. Пещерата се отвори равна и просторна и въобще не усетихме че само след минути вече бяхме в Залата с рисунките. Щом ги съзряхме, адреналинът на всинца ни, които виждахме подобно нещо за първи път рязко се повиши. И едва ли би било друго яче – кога ли бяхме виждали подобни прекрасно изрисувани с охра зооморфни образи времето на късния палеолит. Не бе зяпане, не бяха снимки, не бяха коментари. Продължихме проникването, но след видяното пещерняшкият ни интерес бе наполовина притъпен. Щом достигнахме Брилянтовата зала, ентусиазмът ни се беше поизпарил, пък и не ни се искаше да се пролазим по ниската и доста кална водеща към подземното езеро. По пътя назад посетихме и другата достъпна само за пещерняци част участък състояща се от три просторни зали: Куполната, На знаците и На хауса, където имаше някъде около 140 антропоморфни рисунки, които отново ни накараха силно да въздишаме. Ако нямате възможност да посетите лично пещерата, то бихте могли да се запознаете с нейните достойнства тук: 
Въпреки бирената вечер, се събудихме рано, свежи и ентусиазирани. Предстоеше ни планираното плаване с катамаран (по руски „сплав“) по Белая (Агидел) - най-дългата протичаща през територията на Башортостан река със скромната дължина от 1430 км.
С яхта бях плавал по море достатъчно, но по река никога, та камо ли с катамаран. Големите руски реки дават място за подобни плавания и ги прави особено популярни. Но нека ви върна към нашият сплав. От чарковете на двата налични катамарана сглобихме един и без да маем го накачорихме. Каквото и да кажа, ще е малко! Удоволствието е неописуемо, а гледките величествени. Прорязвайки планината, реката се влачи ту лениво, ту забързва. Природният декор бързо се мени – наоколо ту се възвисяват скали ту се ширят гори и поляни. Прелитат чапли, орли, диви патици. Тук – там в скалите тъмнее пещерен отвор, а в подножието им блика карстов извор! Попитах Алексей как стои въпросът с проучваният, а той ми отговори че на много от местата не е стъпвал човешки крак. После добавя, че има 8 катамарана и ако искаме можем да организираме съвместна експедиция за проучване на пещери в поречието на Агидел. На 2/3 от маршрута ни забелязахме голям карстов извор –прекрасен повод да попълним водните запаси. Пристанахме и какво да видя, близкото дърво бе обкичено с хиляди конци, дрехи и парцалчета – явен белег, че местните почитат извора като свещено място. Това е добре познат и у нас езически обичай при който се вярва, че заедно с оставените „предмети“ си отива болестта на човека и той бива изцелен.
25-километровият маршрут до базата на Каповая изминахме за 5 часа. Събирането на лодката стана под непрестанните удари на местните комарови „ескадрили“. Това сложи и краят на поредното приключение и отвори място за отпразнуването на денят на славянската писменост. Шишето ракия, което носихме свърши почти мигновено - на това си му викаме „на петима – кози крак“.
Следващият ден бе предвиден за пътуване до гр.Кунгур, Пермский край, където щеше да се проведе конференцията. Въпреки добрите пътища, разстоянието от около 650 км, ведно със спиранията изминахме за 10-на часа. Бяхме посрещнати топло в хотел „Сталагмит“ и след традиционната нощна бира положихме морните си тела.
Регистрирахме присъствието си на конференцията на 26-ти май. В рамките на деня посетихме спелеложкият музей към научният стационар привързан към пещерата и хълмът в който тя е образувана носещ поетичното наименование Ледената планина. Той е изграден предимно от сулфатни скали състоящи се от анхидрит и гипс-анхидрит и по-малко доломити и варовици. Наличието на пещера, а вероятно и други все още недостъпни кухини, са предоставили образуването на повърхността много пропадания, дълбоки въртопи та даже и едно карстово езеро. Вечерта се премина покрай специално устроеното парти за добре дошли, а по-късно и специално устроената на 3-тия етаж на хотела музейна експозиция отразяваща проучванията на Кунгурската пещера.
Утрото сложи началото на същинската част на конференцията. След досадното и прекалено дълго откриване, дойде ред на пленарните доклади сред които бе отредено място на нашия: „Опазването на карста и пещерите като част от опазването на природното и културно наследство на България“ . Нататък конференцията продължи с доклади в следните 5 секции: подземните пространства като обект на комплексно научно изследване; Проблеми на управлението на туризма и рекреацията в карстовите територии; Инженерно-геоложки проблеми в карстовите територии; Опазване на карстовите ландшафти и пещерите; История на туристическото усвояване на подземните пространства. В последната секция ни предостави възможност да изявим себе си и пещерен клуб „Хеликтит“ още веднъж изнасяйки доклад на тема „ Ранна история на туристическата експлоатация на пещерите в България“. В крайна сметка конференцията даде поле за изява на 152 –ма автори, които в рамките на 3 дни представиха 92 доклада.
Културната програма ни даде възможност да се запознаем със забележителности на гр.Кунгур и частично с неговата 350-годишна история. Все пак „гвоздеят“ на програмата беше посещението на прочутата Кунгурска ледена пещера, която без съмнение е един от основните символи на града. В този смисъл е необходимо да подчертая, че конференцията бе организирана като основно мероприятие за отбелязване на 100-годишнината от откриването на пещерата като обект за туризъм. Едва ли тук е възможно да се разкаже или опише всичко което знаехме или научихме пещерата. Все пак ми се иска да споделя някои основни данни.
Пещерата е образувана в гипсови скали и с дължината си от 5700 метра се явява една от най-големите пещери в Европейска Русия. Съдържа 58 зали като най-голяма от тях е Залата на географите (50 хил. куб.метра) и 70 подземни езера. Температурата в пещерата варира от -2оС до +5 оС, а относителната влажност на въздуха е 100%. Климатичните условя предоставят целогодишно задържане на лед и ледено-кристални агрегати, които съставляват една от основните забележителности на пещерата. 1.5 км от пещерата са пригодени за туристически посещения, като броят на туристите варира от 50 до 90 хиляди годишно.
Тунел пресечен от 3 врати ни въведе в същинската част на пещерата. Почти веднага попаднахме в Брилянтовата зала – може би най-впечатляващото място в пещерата. Сводът изцяло покрит с ледени кристали, пода извън пътеката бе изцяло снежен, а от дупките и пукнатините в скалите „изтичаха“ ледени езици. По-нататък декорът се смени. Ледени образувания започнаха да се появяват по-рядко и в края на трасето, с повишаването на температурата, изчезнаха съвсем. Прехождайки от зала в зала достигнахме един от езерните участъци. Любувайки се на подземният мир, неусетно достигнахме изходният тунел, който ни изведе навън. И слава Богу, защото дрешките ни се оказаха недостатъчни в контекста на изключително ниската температура в пещерата.
Ден по-късно посетихме и Ординската пещера. Тя се намира на около 30 км източно от гр.Кунгур край с.Орда от което носи името си. Образувана е в платовидна заравненост на брега на река Кунгур. Входът представлява въртоп в бреговия склон на реката. Спуснахме до него по дървени стъпала и какво да видим – насреща ни следи от прясно срутване. Изглеждаше доста страшно, но решихме да прежалим и заслизахме по наклона. После преминахме през укрепен чрез навес участък, за да продължим слизането си по железни стълби. Попаднахме в горната част на обемна зала, лъхна ни хлад, постепенно стените се покриха изцяло с ледени кристали. След минута вече бяхме на 21 метра под входа в така наречената Кристалната зала, която фактически се намираше почни на нивото на реката.
На няколко метра по-ниско проблясваха водите на езеро, едно от пещерните езера които водят към най-голямата образувана в гипс подводна пещерна система в света. Както е известно, по настоящем дължината на пещерата е 4.5 км от които, 4.2 км са изцяло подводни. Обемите на пещерата, белоснежният гипс и изключителната прозрачност на водата правят пещерата желан обект за гмуркане и обучение на пещерните водолази не само от Русия , но и от цял свят. Не случайно над нея е изграден демо център за пещерно гмуркане.
Излязохме със затаен дъх за да „надникнем“ в близкото невероятно по размери пропадане. По всичко личи, че хълма в която е образувана пещерата е по-кух отколкото е известно, което със сигурност ще покажат бъдещите изследвания.
Екскурзията продължи с посещението на Белогорския манастир, който е и едно от най-големите духовни средища в района, а и не само.
Както се полага, официалния край на конференцията бе сложен с пищен банкет, който преля в пещерняшка сбирка. Легнахме си относително рано, защото малко по-късно през деня трябваше да поемем обратния, почти 620 –километров път към Набережные челны, а от там по етапния ред към България. Попътно направихме блиц посещение на милионния град Перм с нарочната цел да надникнем в Музеят на пермските древности и изложените там останки от мамут.
Пътешествието беше тежко, но повече от интересно, пълно с много положителни емоции, богато на срещи с отколешни приятели, нови познанства и кроежи за какви ли не спелео щуротии в Русия у нас, та даже в други страни. За това сърдечно благодарим на всички руски приятели, без които всичко това нямаше как да се случи.
 
Фотоси отразяващи пътуването можете да видите тук: