Разгърнах топографската карта на район Годеч и внимателно започнах да я изучавам. Направи ми впечатление, че на платото северно от града са отбелязани повече от 30 негативни форми и изведнъж ми прищрака, че вече съм бил там. Беше преди години, когато по време на една републиканска експедиция Здравко Илиев и моя милост обхождахме подножието на вр.Клокотиш, открихме една нова пропаст и няколко интересни въртопа. По-късно, отново със Здравеца, но и с моят приятел Ст. Цонев търсихме някаква водна дупка в периферията на платото, но вместо да я намерим научихме, че на заравнената му час имало някаква пропаст, в която влизала река.
Заспалият ми интерес към този малко изследван район се посъбуди и от факта, че току що беше обявен националния конкурс "П. Трантеев и инж. Р. Радушев" за най-значимо спелеоложко откритие на годината. После взех информация за пещерите в района от Главната картотека на българските пещери и като се уверих, че там са картирани само 5 реших, че изследването на района си заслужава. Мотивацията ми нарасна и от географските, геоложките и хидрогеоложките данни, които успях да събера. Те показваха, че там има теоретически възможности за развитието на дълбоки пещери за откриването на каквито мечтае всеки нормален пещерняк.
Споделих идеята си в клуба, но зимата още ни подпираше и ходенето на Клокотиш-Равненското плато не беше възможно. Едва изчаках да мине март и на 1 април, И. Алексиев (Морският), М. Стаменова и аз тръгнахме натам. Решихме да подходим откъм шосето Годеч-Губеш, но черния път към платото се оказа задръстен с непроходими, даже и за Нивата, преспи сняг. Заобиколихме платото и се качихме отгоре му през с. Равна. В селото, обаче ни "поляха със студена вода" като казаха, че знаят само за една дупка - Ямата у плочако и толкоз. Намерихме я бързо, но кел файда - на входа имаше маркировка с червена боя. Бяхме разколебани, но решихме да се поразшетаме наоколо. В близката гора имаше доста затрупани със сняг въртопи, но по-надолу под нас се откри типична карстова долина. През нея протичаше голям поток, чиито води се поглъщаха от малък отвор под една скала. Върху него бяха нахвърляни клони, които задържаха и доста сняг така, че за влизане не можеше и да се мисли. По-надолу забелязахме затлачените входове на още две, вероятно по-стари губилища и това ни беше достатъчно за да запали искрата на изследователските ни страсти.
Докладвах в клуба, но явно, че момента за масирано клубно ходене на платото не беше дошъл. На 7 май, пак с Морския, но и с кумът му Боян, се качихме на платото откъм Губеш и открихме там 4 перспективни въртопа. Между тях беше и този с влизащата река, за който знаех, но влизането във всичките можеше да стане само след здраво разкопаване.
Най-сетне, на 30 юни към платото тръгна голяма клубна експедиция. Три коли хора: Алексей, Емил, Весо, Веско, Джовани, Ивайло, Илия, Коста, Магда, Миле, Румяна, 3 деца и едно куче. На следващия ден изкопахме около 4-метрова яма в губилишето на реката, която всъщност я нямаше. В процеса на работата разкрихме кухина, от която започна силно да духа. Юлската жега правеше така, че смяната с удоволствие влизаше да копае надолу, но не след дълго лъхащият студ охлаждаше ентусиазмът и тя излизаше да се постопли. Между блоковете се откриваха малки пролуки, а в най-ниската част и много тясна галерия, но изваждането на всеки камък водеше до дестабилизирането на блокажа и опасност от фатално срутване. Междувременно бе направен обход на района и една група отново отиде до Клокотиш, но резултатите не ни вдъхнаха голям оптимизъм - особено на тези от нас, които не си падаха по копането.
Оказа се, че за сега, навитаците сме само двама Коста и аз. Заминахме в петъка на следващата седмица и в рамките на 3 дни ръчкахме из района. Отново копахме в губилището. Наистина духаше страшно, но също така беше и задръстено. За да направим работата безопасна вероятно трябваше да разширим двойно диаметърът на изкопа, което не беше по силите ни. Отказахме се, но за сметка на това, след около 1 час разчистване разкрихме входа на една друга пещерка. Дължината и се оказа само 10.5 метра, но кой ти дава? Накрая, набързо и с риск да изпуснем рейсът за София картирахме “Ямата у плочако” и запрепускахме към селото. По време на тази експедиция ми дойде наум, че вярното място копане с цел евентуално влизане във вероятно съществуващата пещера, не е сегашното губилище, а въртопа зад него. Тогава, двамата с Коста, отидохме на предполагаемото място, разръчкахме шумата и видяхме, че под нея има блокаж през, който подухва. Мисълта за голямо откритие отново започна да ни човърка.
На 14 юли спретнахме нова експедиция. Този път решихме да разгледаме периферията на платото от към Зли дол. Групата ни в състав Веско, Коста, аз и Бисер-кандидат за пещерняк в клуба пренощува в дола и на следващия ден се отправи към познатата - Тъмна дупка. Здравко Илиев (Здравеца) ми беше казал, че ако на едно място в нея се поразбие ще може да се направи продължение. На указаното място развъртяхме чукове, секачи и шила, но след като разширихме отвора и най-слабичкият от нас се нашмули, цялата работа се оказа ялова. За сметка на това разкопахме друг тесняк и открихме едно друго малко, но красиво продължение, което така и не картирахме. После Веско си тръгна, а останалите дръпнахме по баира към Клокотиш, където бяхме решили да покопаем въртопи. Времето обаче потръгна на дъжд. Едва успяхме да сберем дърва за огън и да опънем палатките и той заваля. Заваля и забрави да спре цели 8 часа. Стърчейки край огъня, хапнахме каквото можахме, пихме по ракия и после се шмугнахме в палатките, които за беда повече или по-малко не издържаха на дъжда. Рано сутринта Бисер си тръгна, а ние с Коста се отдадохме на сушене. Около нас не остана храстче, на което да не виси някой подгизнал "парцал". Подир това стегнахме багажа и се насочихме към Ямата, където след 2-часово копане успяхме да проникнем още 2 метра. Времето ни за повече, обаче изтече. За това картирахме дупката и поехме пеша за Годеч. Осланяйки се на картата решихме да импровизираме маршрута, но това така ни затрудни и забави, че изпуснахме рейса за София. Добре, че имаше от селата и по-късен.
До средата на септември не можахме да организираме ново ходене на Равна.Все пак, на 15 септември Коста, Милен и аз се озовахме във въртопа, откъдето духаше. След около 2-часово разчистване на пръст и камъни в краката ни се разкри малък отвор. Дръпнахме още 2-3 по-големи "павета" и ето, че той придоби човешки размери, без това да се отрази на силното духане. Коста почти уплътни входа, после Милен се прошмули надолу и започна да слиза на камина. Когато осигурителното въже се отпусна, от него се бяха размотали 13 метра. Долу имаше малка заличка и тесняк, който разширихме, чрез изваждане на глина. После видяхме сметката на огромен камък, който препречваше пътят ни срещу въздушното течение, и попаднахме в тясна галерия с блокаж вляво. Можеше да се продължи, но не и без разчистване за каквото нямаше време.
През последните три дни на следващата седмица отново се дигнахме на Равна - Коста, Живко, Веско, аз + креатутра от три дами. Преживяхме някак пътуването в претъпкания рейс до Годеч, но после придвижването до Равна се спече. Срещу 15 кинта наехме едно микробусче и работата заспа. Разчистването в Духащата пропаст започна оптимистично, но в края на краищата ударихме на камък в действителния смисъл на думата. Той препречваше тясната галерия така, че нито Коста, нито пък Живко можеха да вземат завоя в края и. Нататък тя ставаше леко низходяща и частично задръстена с речни валуни, които трябваше да бъдат извадени, а после? Какво имаше после само един Господ знаеше. Отвътре, обаче продължаваше да духа, а за нас това значеше достатъчно за да искаме да продължим. Решихме, че можем да разбием камъка с нагряване, но поради липса на горелка оставихме това за следващия път. За сметка на това без да искам открих един малък отвор до близкото губилище, който след съответното вадене на камъни стана годен за проникване. Влезнахме около 5-6 м. Камината беше тясна по цялата си дължина, а на дъното, където не можеше даже да се клекне, имаше малка пролука през, която хвърленият камък се промушваше и падаше свободно още около 3-4 м. Както винаги времето ни се изниза и трябваше да хващаме обратният път.
Едва изчакахме до следващия петък за да отидем отново на платото. Този път бяхме 9 души - Боби, Веско, Георги, Живко, Коста, Милен и Алексей от нашите и академиците Боби и Симо. Бяхме се снабдили с малка газова горелка, която не стига, че се оказа неефективна, но и взе че се счупи. Независимо от последвалото бясно чукане и блъскане от камъка се откъртваха само люспи. Все пак масата му понамаля и той се поразмърда, но теснотията не ни позволяваше да напрегнем мишци и да го извадим. За сметка на това извадихме няколко валявеца, до откритата през миналата седмица пропастчица и отворихме неин втори вход. За съжаление, след картировката, ново образувалата се системка се оказа дълбока само 8.3 м. Коста и Живко картираха и откритата преди време пещеричка, но тя се оказа само 2 м. по-дълга. Тръгнахме си като решихме да дойдем пак въоръжени с бензинова лампа или стабилна газова за да видим сметката на гадния камък.
Това стана факт само след 6 дни. На 7 октомври - Безми натовари на колата си Коста, Живко и мен и почти светкавично ни "метна" край дупката. Нещо не бях във форма та с работата се заеха другите. Въпреки техните усилия, газовата горелка на Весо Мустаков също се оказа безсилна пред здравата скала. Моите другари, обаче решиха да го поместят. Те ковнаха два спита, увиха края на камъка със стоманена примка, направиха полиспаст и започнаха да дърпат. Проклетото паве започна де се изправя и тъкмо да се прекатури примката се изниза и почти се върна на мястото си. Вдигнахме ръце и ругаейки поехме към София.
В голямата кошница, с която бяхме тръгнали към платото не можахме да сложим много големи неща. Все пак открихме 3 нови пещери и картирахме още две. Направихме снимки, взехме координатите и маркирахме входовете на всички пещери. Оказа се, че Духащата пропаст е ново, неизвестно местообитание на бръмбари светломлазци, а и крие още много загадки. Имайки предвид геолого-хидрогеоложката характеристика на района тук може да се очакват пропасти с дълбочина до няколкостотин метра. Освен това в района има още много не обходени места. За това сме решени да довършим работата докрай, което е и едно от най-важните неща не само в спелеологията.
За да приключа ще кажа - много ми се искаше бързо и лесно да постигнем повече, но ако това се беше случило едва ли щяхме да спечелим достатъчно, защото както казва Плиний Млади "Колкото по-лесно е достижима целта, толкова по-слаб е стремежът към нея".
В равненската "епопея" взеха участие следните членове на клуба: А. Жалов, А. Василев (Безми), Б. Лилков (Боби), Вес. Мустаков, В. Дробенов, Г. Димитров, Е. Милев (Колелото), Ж. Петров (Шамил), И. Алексиев (Морският), И. Вашев, И. Иванов, К. Стоичков, М. Стаменова, М. Кръстев (Коня), М. Соколов, Р. Мустакова - кой с каквото можа.
 
Автор: Алексей Жалов