С бастун по пещерите на Карпатос 2009

В ранния ноември с Магда и кумът ни Лабмрос решихме да посрещнем Коледа и Новата 2010 г. година  на остров Карпатос, където живееше и работеше брат му.

По ирония на съдбата, малко след това се пребих  и то не в планината или в някой пещера, а падайки в една канилизоционна шахта. Подвижността ми бе потискащо недобра и поставяше под съмнение успеха на това начинание, но едномесечният принудителен престой у дома така ми бе стегнал душата, че реших да превъзмогна  неудобствата и да се отправя на път с бамбуковото бастунче в ръка! Ако нещо ми се случеше щях да разчитам на здравната си застраховката, която винаги правя, когато предприемам подобно пътуване. 

Друсането с влак до Атина (заедно с престоя в Солун) ни отне 12 и половина часа. 

Пристигнахме там в 8 вечерта, побъбрихме с Ламброс и приятелката му Атина и легнахме рано, навивайки часовниците за 4 сутринта – полетът за острова беше ранен и изискваше да сме на летище Венизелос поне час преди излитането на самолета. Летяхме само 45 минути и срещнахме зората на Карпатос, където се сложи същинското начало на нашето приключение.    

Островът се намира в южната част на Егейско море, между по-големите си събратя Крит и Родос. Заедно с Касос, Сария и няколко други по-малки острова образува т.нар. Карпатоски  архипелаг, който пък е част от островната група на Додеканезите. Карпатос е дълъг 49 и широк 15 км, а площта му е 301 км2. Разделен е на северна и южна част от  планината Ластос или Кало Лимни увенчана от едноименния връх (1215 м.н.в), който е и най-високата точка на острова. Планината и останалите по-малки и ниски масиви определят характера на острова изцяло като  планински. 

Повечето масиви се спускат стръмно към морето или правят бреговете на острова изцяло отвесни, но все пак част от 160-километровата му брегова ивица е надиплена от красиви заливчета и уютни плажове, които привличат множество туристи. Планините са изградени от различни по вид и възраст скали – варовици и доломити, филити, флиш с интрузии от гипс, мергели и пясъчници. Безспорно за нашего брата пещерняка най-голям интерес представляват пещерите, но би било глупаво та даже и срамно ако, попадайки на което  и да е ново място човек не се запознае с местните бит, култура, природни и исторически забележителности и прочее. В нашият случай най-доброто беше да съчетаем всичко това, както и сторихме.

Първата ни стъпка след като се установихме в „столицата на острова” Пигади, бе да се осведомим надлежно къде какво има.  Най-голям бе проблемът с набавянето на информацията за пещери. Изровихме от интернет това онова, като най-съществена беше публикацията за спелео-палеонтоложките изследвания на  германски колеги. Тук и на съседния остров Касос те бяха проучили 13 пещери, като най-дългата от тях бе Тцолаки Спилеон край с. Апери (102 м). Събрахме данни и за наличието на няколко други пещери, които можехме да намерим единствено с питане или водач. Сега вече наетият от Лобро джип можеше да влезе в употреба.

Първата, опознавателна обиколка на острова, беше насрочена за Стефанов ден. Пътят се заусуква по стръмния склон  спускащ се към морето. Над нас през мъглата прозираха остри варовикови зъбери, на чийто фон се открояваха  очертанията на средиземноморски борове. Дълбоко под нас проблясваше морето. Тук-там сред скалите чернеше отвор, но дали зад него имаше пещера или това бе само някаква си ниша можеше да се разбере едва след като се отиде на място. Не разполагахме с толкова време и затова се задоволявахме само с по някоя снимка и вземане на координатите на гледната точка с наличния GPS. Така лека полека стигнахме Споа и поехме по черния път за с. Олибос. Пътят между двете селища минахме транзит, защото наоколо нямаше и помен от карст, но после, поемайки към Авлона, отново ококорихме очи. Уви! Въпреки лунния пейзаж, тук не видяхме даже и следа от пещери. От време на време вятърът пропъждаше ниските облаци и пред нас се разкриваше дивата красота на това безлюдно място. Изведнъж пътят свърши и дълбоко под нас се разкри сребристо синкавата морска повърхност, разделяща Карптос от варовиковия конус на съседния необитаем остров Сария (дълъг 6 и широк 4 км). 

Върнахме се в Споа, откъдето потеглихме по северната „дъга” на острова през Мезохори, Финики и Аркаса. Попътно „набелязахме” още доста обекти, които така и не остана време да проверим. Прибрахме се изморени и пълни с  впечатления от всичко видяно и преживяно.

На другия ден бе предприета експедиция за проучването на нова пещера в масива Харкос Списиос над с. Волада. Костас, един от местните познавачи на острова, ни поведе към дупка, за която беше научил от овчари. За разлика от останалите аз видях доста зор с бастуна, но все пак стигнах входа. Нататък продължиха Магда и Ламбро. Пещерата се развиваше вертикално, с два прага, по добре обособена тектонска пукнатина. Бялата ми завист изчезна едва когато проучвателите излязоха навън, съобщавайки че пещерата не е по-дълга от 30-тина метра, суха и почти без образувания. Поради неуредици, дупката остана некартирана. За сметка на това внезапно се появи студен вятър, който така надуха Магда и мен, че все още здраво подсмърчаме.     

Следващият ден дойде с надеждата, че Илия – един от знаещите хора, с които ни запознаха, ще ни покаже някои от  известните му пещери. Така и стана. 

На път към залива Ахата дълго локализирахме входовете на три пещери, чието проучване, разбира се, оставихме за по-нататък! Следващите две спирка бяха с  пещерно-религиозен оттенък. Най-напред имахме удоволствието да посетим запазената част средновековната пещерна църквичка (12-13 век) „Св.Лука” в залива Апела. Обрамчен със зид отвор вляво от входа й ни въведе в  няколко метрова пещеричка с втори олтар, където най-вероятно е възникнала църквата. След традиционните снимки, отскочихме до Споа – изходната точка към църквата „Свети Йоан”. Попътно забелязах два отвора, които след ламбровата проверка се оказаха перспективни и намериха място в списъка на пещерите за  изследване. „Свети Йоан” бе изградена в подножието на скален откос. Вляво и вдясно от църквата имаше две пещери. Влязохме само в по-близката – светла 4-входна пещера с горен етаж. Той бе достъпен само със стълба, но никой не бе правил опит да го достигне. Наставящата се стълба, която взехме от църквата свърши работа! Ламбро се покатери около 5 метра за да установи, че пещерата продължава с галерия и две зали. Смрачи се и за другата дупка пак не остана време. Отново се отвори работа за следващия път. 

Програмата ни за 30 януари беше скромна, но интересна. В ранния следобед верният ни водач Илия ни поведе към прословутата пещера на Посейдон край Мили. Скоро попаднахме в клисура, образувана сред пясъчници – нещо, което едва ли предвещаваше кой знае какви пещери. Когато стигнахме целта си, опасенията ми се оказаха верни. Стояхме пред двата входа на издълбани в меката скала пещери с правилна правоъгълна форма. Предполага се, че помещенията са били гробници или светилище на Афродита, която е била много популярна в района на Пигади. По-скоро съм склонен да вярвам на първото, защото в една от тях имаше гробни камери.

В деня на новогодишната нощ се насочихме към пещерата Тцолаки. Въпреки „голямата” си дължина, тя се оказа суха, без образувания и безинтересна – поне за мен, който проникна само в равната и широката й част. Атина и най-вече Ламбро се шмулиха по разни теснотии с надеждата да намерят път към съседната по-малка пещера. Уви! Междувременно посетихме близкия мини каньон, в чийто ляв откос забелязахме три трудно достижими отвора ...

Втората част на деня отредихме за оглед на пропастта Дракотрипа – Драконовска (Змеева) дупка. Казаха ни, че преди време там се бил спускал някакъв пещерняк от Гръцката спелеоложка асоциация, на който не му били стигнали въжетата за да достигне края. Илия успя да издири човек, който я знае, и ето че след време се озовахме пред входа й. Ламбро, Атина и водачите ни бързо преодоляха входния праг, който ги отведе в зала. В едната й част се разкриваше отвес с приблизителна дълбочина от 15 м, а в другата част – леко възходяща и постепенно стесняваща се галерия. След известни усилия успях да стигна до залата. Това ми донесе повече яд, отколкото удовлетворение, защото това се оказа единствената влажна пещера на острова, която успях да посетя. Едва тук можех да потърся пещерни животинки – нещо което си бях  наумил и за което специално се е бях  подготвил. Да, ама не! Предполагайки, че не мога да влезна в пропастта, не бях взел епруветките със спирт и пинцетите. Ламбро се отказа от спускането още повече, че брат му бе успял да уреди безплатно лодкар, който да ни отведе до пещерата Кандилия.

Дино – изпечен „морски вълк” – сръчно поведе лодката на север, покрай полуостров Воувия. В брега, ту полегат, ту отвесен, съзряхме отворите на много пещери, достъпни от сушата, но в част от тях можеше да се влезе само откъм морето. Дино сви към един от отворите, разположени на морското равнище, и ни въведе в „устата” на пещерата. Тя беше доста обширна. Беше трудно да се акостира и Ламбро скокна в движение в дясната й скалиста част, но не откри нищо особено. Вляво можеше да се продължи по вода, но не и с нашата лодка. Водата под нас беше невероятно синя и прозрачна и правеше присъствието ни в пещерата още по-приказно. 

Това обаче не беше Кандиля. До нея стигнахме след около 15 минути. Скалистият привход и прибоят отново направиха слизането трудно, особено за мен. После, мобилизирайки се изцяло и помагайки си с бастунчето успях да преодолея препятствията до същинския вход. Ширна се висока галерия, но провикването в нея „пеша” скоро свърши – за по-нататък ни трябваше гумена лодка. Де да беше лято та да поплуваме. Все пак, според проучвателите, дължината на Кандиля беше 98 метра. Удоволствието от влизането дори само до внушителният й и декориран със сталактити вход беше прекрасно допълнение към своеобразния новогодишен подарък, който си направихме чрез това морско пътешествие.      

Новогодишната нощ не ни донесе не изживявани емоции. В полунощ се чукнахме за здраве и си пожелахме всякакви  хубави неща. Първият ден на 2010 година бе отреден за релакс и бе прелюдия към последвалото ново пътешествие по море. 

Този път Дино ни поведе на юг, към пещерата в залива Ахата. Заобикаляйки скалистия бряг на масива Траония  (497м) съзряхме входовете на няколко морски пещери и даже влязохме в две от тях. Достигайки залива взехме ламбровия брат Тими, за да отплаваме заедно към дупката. Щом я стигнахме, бяхме обзети от разочарование – това не беше търсената от нас пещера. Тя трябваше да бъде „суха”, хоризонтална и богата на образувания. Според осведомените подходът към нея откъм сушата би бил непосилен за мен, но  Дино каза, че по море няма да имам проблеми. Тъкмо затова тръгнахме по море, но се оказа, че бидейки моряк и рибар Дино добре познаваше морските пещери, но не и тези по сушата. 

Отскачайки от лодката, Лабро се „лепна” на скалата, изкатери се и потъна в мрака на пещерата. Галерията се изкачваше стръмно нагоре и после... После не знам, но връщайки се Ламбро ни каза, скоро стигнал краят й. След още 10-минутно плаване „надникнахме” в още една морска пещера, с което се сложи и край на пещерняшката ни програма на остров Карпатос. Там видяхме още много други неща и натрупахме богати впечатления за хората, природата и културните му забележителности – но за тях ще разкажем друг път . 

С две думи – Карпатос е едно вълшебно място, което  заслужава  вниманието на  всеки, който обича да  пътешества – макар и да е бастун. 

 

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.