Краището е интересно местенце. Рядко се посещава от пещерняшки експедиции, по-често се посещават пещерите там от любопитство обаче. Поне аз знам и имам сведения за над 10 непроучени пещери в този интересен карстов район. За съжаление, не много често ми се отдава възможност да посещавам този така живописен район представляващ мозайка от планини.
 
Бяхме се разбрали с Митака, че при първа възможност и свободно време може да отидем за риба на Треклянска река, тоест той да отиде за риба а аз по-скоро на разходка с елементи на хвърляне...
 
Така се стекоха впоследствие обстоятелствата, че риболова беше заменен с ходене на пещера, защото се разбрах с Веси и Милен. Изборът падна на две пещери. Ямките на село Реянци и Ямката на село Трекляно. След обмисляне и премисляне се спряхме на втората. В този така удобен и свободен момент за всички ни, Милен и Веси минаха през клуба и събраха малко инвентар. Смесихме го с рибарския и потеглихме с две коли към село Трекляно. Малко над 90 км, като на отиване минахме през магистралата и от там Червена могила, Радомир и Земен, но на връщане си го спестихме минавайки западно от Голо бърдо.
 
Колкото по-на югозапад се движиш, толкова все по тесни стават пътищата, по-надупчени, но и селищата изглеждат все по-самобитни с доста интересна и запазена стара архитектура. Контраст обаче направи типичната изоставена соц архитектура в самото село Трекляно. Имало е някога завод, но сега е само призрачна изоставена сграда състояща се от куп панелки. Наоколо, природни красоти и планини. Преди това пътувахме покрай гористи хълмове, високи скални откоси, на места кариери и един изоставен тунел при село Реянци. Отидохме да го видим и на тавана му се „излежаваше” един смок-мишкар. Митака предположи, че вечерно време от тази си позиция, може да лови прилепи.
 
В селото Милен прояви желание да разпита. Докато ние с Веси попивахме инфо от оскъдният интернет. Милен дойде и каза, много лесно, карайте. Минахме два моста и спряхме в една нива. Излезе любопитен местен жител в двора на който се разхождаха количество прасенца махащи с опашка. Той като разбра, че сме сериозно подготвени ни предложи брадва да си проправяме път, че било много обрасло и да видим сметката на някаква шипка, която растяла във входа на пещерата. Отказахме любезно, но получихме ценна информация, което сподели с нас за намирането на пещерата. Пътят криволичеше, минаваше през махалата набирайки денивелация. Стигнахме до нов разклон и една баба на преклонна възраст също ни изпрати с доста напътствия. Тръгнахме надясно.Оказва се, че за редица поколения местни дечурлига пещерата е била интересна атракция и са влизали много пъти. Хубавото в случая е, че не си криеха информацията. Така съвсем нелогично пътя взе да слиза вместо да набира още денивелация и в един момент всичко изчезна в едно дере пълно с трънки, глогове, висока трева, гъсти храсталаци. Установихме, че като нямаме брадва аз имам щеки за да блъскам по растителността и да проправям нещо като пътека през най-логичните места за провиране в този шубрак, а Милен и Веси само „охчета”. Не след дълго природата се смили над нас и излязохме на открито място в средата на карстов хълм. Поехме по дясната страна, срещу течението на малкото поточе, а от там се разкриваше много красива гледка. Така веднъж стъпили върху хълма стигнахме съвсем логично и до пещерата.
 
Насред хълма хлътва отвор два на три метра широк, запълнен плътно с растителност(предимно бодлива). Преоблякохмесе на сянка и направихме кратка подкрепителна почивка. Милен разбра, че планките осмици, които беше взел са излишен, защото анкерите са десет милиметрови ив крайна сметка върза въжето за едно солидно дърво. След това ми даде път първи да прониквам през растителността. Спускането не беше много удобно заради релефа на скалата. Слязох тези, около три метра и докато другите с благословии по адрес на шипката се спускаха аз разгледах едната зала която се развиваше в северна посока. Тази зала е обитавана освен от прилепи и от лисици, на които намерих без да искам и трапезарията и тоалетната. По-любопитното беше, че имаше и разни прагове и доста разклонения, които единодушно решихме, че няма да проверяваме, а слизаме към дъното.
 
Милен, като истински „кон манипулатор” реши да разчита на интуицията си въпреки, че в екипа имахме жена и хукна да изследва напред. Пещерата се развива по широка силнонизходяща галерия с малки разклонения и повече rolling stones. Накрая, целият този наклон свършва в една подозрителна дупка, през която Веси се промъкна, а аз подходих със съмнение. Земното притегляне помага в случая. Малко дискомфорт ми създаваха малките павенца около мен държащи големи и по-големи които на свой ред подпират наклонения под по който слизахме преди малко. Пещерата става диаклазна и започват множество глухи разклонения. Съдейки по костите по пода установихме, че до тук са стигали лисиците от привходните части. Галерията описа няколко криволици и се изправихме пред интересно място на което трябва да се изкатериш. Аз се качих по едно процепче със заклещено паве за стъпчица, но като се изтеглих върху нещо като „Кончето” в Духлата се озовах над кладенец с дълбочина поне осем метра. Милен намери да се появи от своите изследователски подвизи съвсем на време да помогне на мен „сакатия„да направя една по-тегава каминка по диаклазата. Следваха обемни зали с много, ама много гуано и още куп кладенци и кладенчета. Добре, че си личи от къде е минавано. Милен ни спомена, че надолу става доста „свинско” и ще се измърляме. Също така, че има дълъг наклон с изкопани в глината стъпки и последни два метра класика за слизане.
 
Вързахме се на един стар но на вид надежден скален клин и дублирах на едно неразрушимо павенце с лента. Получи се доброУ закрепване. Милен пустосваше, че съм сложил протектори където търка, но си трябваше. В много интересни жълто-оранжеви цветове бяха част от дендритите и разбира се много черни заради стичащото се с водата гуано от голямата зала. Накрая наистина стана калничко и тримата бяхме на равно.
 
Дънната част се оказа лабиринт от залички и провирания. Изобилства от интересни вторични образувания (много забележителни дендрити)и скални образувания със странна форма. За съжаление имаше и доста счупени сталактити. На едно местенце си намерихме „глинени пирамиди” много приличащи на тези, които съм виждал в Магурата. По всеобщо мнение, заслужаваше си идването. Нагоре беше лесно. Събрахме калното въже в едната торба и на излизане отново минах първи през храстите. Решихме да не режем растенията и да разчистваме входа. Така или иначе, лисиците щяха наново да се погрижат възстанови растителността.
 
Кратка почивка и бегом надолу. Намерихме по-приемлива просека през храсталака и набрахме попътно букет от билки. Закъснявахме за срещата с Митака, но той беше извън обхват и нямаше какво да направим. Човекът от къщата при която бяхме спрели, се беше разтревожил и каза, че ако не сме се били появили още час и нещо щял да звънне на телефон 112. Добре, че нямахме опция да се забавим повече. Разказахме му, той ни поразпита, разбира се беше влизал. Каза ни обаче много интересна информация за едни непроучени пещери при една от махалите на селото. Така, се получи много добре, защото така или иначе щяхме да си търсим повод отново да дойдем в тези околия.
 
Засякохме се в село Реянци с Митака и аз се прехвърлих с целия ми багаж при него и любезно оставих на Милен и Веси торбите с инвентарите за пране. Запасихме се с кока кола и сладолед и поехме по криволичещите краещенски пътища на изток-североизток.
 
Следващият път ще е за риба... и може едната пещеричка да я видим евентуално... 
 
Снимки от галерията