До Пирин и Девятката

За автора: 

Снимка: Диляна Христова, СПК "Академик", София
Снимка: Диляна Христова, СПК "Академик", София
Снимка: Диляна Христова, СПК "Академик", София

Още като разбрах за идеята да идем на Пирин и си викам, що пък не. В доста по-добра форма съм, ще отида да помогна, ще си пробвам силите, пък и с готини хора. Какво може да се обърка!? След седмици на многократни уговорки, телефонни разговори, писане на отчети и всякакви приготовления, част от които доста досадни… Най-после настъпи часът на заминаване и петимата хубавци се запътихме към Пирина и опита ни да намерим нови части или поне да потвърдим наличието на такива от миналогодишни експедиции в 9-11ката. Разбира се трима от петимата бяхме формални и неформални ръководители на мини-експедицията (Много шеф, малко работник!) Участниците бяхме Диди, Монката, Митака, Кайо и моя милост, все изгряващи звезди!

Пътуването, какво да го описвам, бръм-бръм с превозното средство, примесено с шеги и недоспали коментари.
Пристигаме към дванайсет и веднага стягаме багажа и разпределяме храната. Дори взехме картофи, които така и не изпекохме… носихме ги само и само да няма раница под 25 кила.
Не знам какво ми стана, но много бързо влезнах в крачка и при поляната с дървото препуснах нагоре (из спомените на един млад кон), въпреки старите болежки. Скоро след това младото жребче Кайо ме настигна и образувахме двойка луди, тичаща нагоре. Качихме се до лагера за рекордните за мен четири часа и малко (4.15мин. ако някой не е разбрал)! Предполагам, че и гадното валящо отгоре ни, но прекрасно сиво небенце подпомогна този напън. Така започна ударната атака на дупката и така и продължи до края, без да спира. И да не забравя да отбележа, не се излъгахме и спряхме за петнайсетина минути да хапнем горски ягоди, а как иначе.

Горе веднага опънахме първата палатка, която се оказа еднопластова, по дяволите! Добре, че в лагера има куп стари рекламни платнища, та ползвахме едно от тях за покрив.
Другите дойдоха и набързо спретнахме лагера, стана бижу.
Пак заваля, после спря. Някои поспаха, други сняг събраха.
И дърва събрахме, и бензин намерихме в землянката и огън си запалихме, поне се опитахме! В крайна сметка след N-тия път успя да лумне добре подредената купчина дръвца, кеф. Последваха топене на сняг, правене на салата и приготвяне за утрешното проникване.
Ох как бях настръхнал в очакванеда влезна отново, след толкова време!

Ставането беше лесно, а и ударната група, Диди и Монката вече бяха потеглили да екипират входния отвес. Разделхме се на две групи за да не се чакаме по отвесите из тая мокра, нежна и студена красавица. Тръгваме ние нагоре в уговорения час, но умората от предния ден си казва думата, качването е тежко. Не че не сме го очаквали! Снегът е навсякъде по пътя, много повече от обичайното. Облаците и мъглите ни заобикалят, увиват се около нас и продължават да пълзят наоколо. Не вали, не е студено, Бански Суходол е прекрасен! 

Пред входа сме и се мотаем, не ни мързи, но и нехаем. Влизаме и дори не ругаем, студено е, мокро е, но ние това и желаем.
Точно под отвеса зее идеално кръгла дупка, а на дъното и се вижда основната скала. А наоколо, наредени като войници гигантски снежни сталактони с тънки талии и огромни глави. Много от които налягали от собствената си тежест, сякаш си почиват. Пробваме да пием вода от леденото езеро, но вкусът и е странен. Решаваме да налеем от някоя дънна река.
Следват качвания по лед и скала, тесняк и слизания в обкръжаващия ни мрамор. Красивите шарки по стените в топли бяло-жълто-бежови цветове, всъщност са студени и неприветливи, остри и режещи като зъби на хищници. Докоснеш ли се до тях взимат част от тебе!
Продължаваме по низходящите прагове чак до наклонената галерия, която е низ от тесняци под остър ъгъл. Една от забележителностите и най-мразените части на пещерата. Цялата е осеяна с остри като бръснач ръбове и прагове. Минава се на класика и торбите се подават. Завършекът е също толкова неприятен, с кратка почти вертикална фурна и отвес, доста трудни при изкачване. Всичкото това ни минава покрай ушите, без да се замисляме.
 
Стигаме до следващата част, дълга върволица от отвеси и каскади. Правим кратка подкрепителна почивка под фона на капещия наблизо водопад в голямата зала.
И давай надолу. Парапет, отвес, вертикален тесняк, отвес… друг отвес и пак тесняк и пак отвес. Всички в същия овален, вертикален тунел с гладки на глед стани и удобни площадки. Все надолу и надолу. Започнаха и водопадите, водата бе много, ледена и мокра! Охлаждането бе пълно, задоволството - безкрайно.
И пак отвес и втори и пак тесняк преминаващ в отвес и водопад и пак вода и студ и мраз и гняс…
И хоп, оазис на сред всичката тази мразовита красота.
 
Подземният лагер е уютен и добре оборудван. Тук срещаме и нашите приятели от атакуващата група. И отново шеги с шоколад, майтапи и сухи плодове и ядки и закачки. По едно време гледам Диди налива вода, а в същия момент заря по коледа, ама буквално! Оказва се, че е натрупано статично електричество което се изпразни по телефонния кабел, който явно не е заземен или е прекъснат. Диди както си наливаше вода, така вече бе в другия край на терасата. Телепортирането не е новина.
Всичко това се случва към 2.45 часа. Следват уговорки, нашата група продължава надолу, а тяхната се спасява обратно нагоре.
 
Тръгваме да търсим нови части.
Тук пещерата се променя драстично! От монолитна мраморна скала, се превръща в надробена, натрошена попара в кален сос. Завираме се ние през тясна фурна и излизаме на река и водопад, а навсякъде са разхвърляни всевъзможни отломки, всичките в относително равновесие. Клатещи се и пеещи камъни на всяка крачка. Кайо едвам не си изкълчва скоро счупения крак. При което аз пребледнявам и си представям спасителната акция…
Преминаване на друго прагче и тесняци ни извежда в „зали“, не в „каверни“, пространства и меандри изцяло оформени от блокаж и ронлива скала която държи нацепени „камъчета“, някои от които са с размер на автомобил.Не съм бил на подобно място и от разкази и предупреждения не може да се добие представа къде попада човек! Изключително интересно… ми става!
 
Продължаваме напред по един от тези низходящи меандри, минавайки между безбройни държащи се на магия камъни. Имам чувството, че една въздишка би съборила тази гигантска „къщата от карти“. Вече хич не ми е интересно, става ми едно такова параноично-фаталистично… Всяко мое движение е като за последно, бавно, предпазливо. Това място не е за хора. Нямаме работа тука!
Така в един глас с Кайо убеждаваме Митака да се спасяваме, колко е възможно по-бързо. Той не е доволен, но се съгласява.
Врътваме се и пак минаваме през тия изтръпналите тесняци, качвала и слизала. Сякаш залепени с лепило за хартия, гора от скални блокове, крепящи се на честна дума... Честната ми дума е, че едва ли бих повторил точно в тая част на пещерата, кой знае!?
  
Вече доста уморени достигаме до лагера, с мисълта за следващото изпитание - излизането. Знаейки какво ни чака се разделяме на интервали, но в последствие това не се оказва най-удачно.
Кайо драсва първи. Междувременно Митака твърдо решен да напълни всички бутилки с вода от „лагерната чешма“ и да ги вади на повърхността, решение което аз по-късно поругах и заклеймих.
Тръгвам втори и доста бързо настигам Кайо, който явно бедства по отвеса. Карбидката му гасне и торбата му тежи.
Очевидно вече уморени сме.
Катеря се и чакам, влизам си в ритъма и изпадам в транс. Все едно сънувам. Пробуждам се от капките вода.  Загасям челника и помпам по въжето. Остра болка и светкавици в тъмното ме връща в реалността, удрям си коляното докато съм сам с мислите си. Това неравномерно качване и чакане постепенно ми изпива силите. Заклещвам се в един от тесняците, после се оказва, че и тримата сме имали същия проблем на същото това място. Два метра гладки стени в които джадите ти се набиват и едвам се намира опора за да се преодолее. Ако бяхме заедно бихме си помагали, но не.
 
И пак водопади, и пак отвеси и този път няма бягане от водата. И отново свитки ми излизат от блъскане на колената в стената.
Замислям се, Суходол ли! Тук водата е в изобилие!!!
Следвам Кайо и чакам. Чакам и мръзна. Мръзна и псувам.
Уговорката ни е да чакам Митака след голямата зала, там където свършват отвеси и започва наклонената галерия, за да си подаваме торбата. Но него го няма, а аз мръзна. Продължавам нагоре за да се стопля, поне тук няма водопади.
Подготвени сме, но студа си взима своето. Митко най-после се появява, а аз му мрънкам, че не си чувствам пръстите и го моля веднага да излива водата за да стане лека торба. Той пък ме кара да тръгвам, да не го чакам, но аз не бих го оставил сам!
Катеря се по наклонената преса, а главата ми е празна. Пуфтя, псувам, затоплям се, ЖИВ СЪМ!
Подаване на прониквачка, качване на стъпало с мъка, завъртане, тежко дишане. Поемане на прониквачка и отново, така с монотонни движения става спасяването по този така „любим“ участък. Дълго е и бавно, не знам колко време е минало, но по-късно се хващаме на бас, че ще излезем след 12 часа. Губя с малко, но съм обещал да черпя бира. В последствие забравям! Повод за среща в София на бира.
 
Следват къси отвеси, тесняк, после спускане по заледения водопад и неизбежното падане по огледалния лед. Изкачване на входния отвес със сумтене и схващания на ръцете. Снежната приказка под мен постепенно се стопява в тъмнината. Излизането е на сухо и топло, да не повярва човек, не вали!
Тръгваме надолу, някои от нас са сухи, други не чак до там.
Губим пътя в тъмнината. Толкова съм изтощен, струва ми се безкрайно. Стигаме в лагера с надеждата за огън… нъцки. Обаче пък има сварени яйца и остатък от салата! Хапваме си доволно и директно се хоризонтираме.
 
На другия ден времето е хубаво. С Кайо пак си правиме рекорд, слизаме за няма и два часа.
Подписване на протокола при парковите „рейнджъри“, пропукаме и кръчмата, но всичко е наред. Излезли сме, та и работа сме свършили!
Пътуването как да му описвам, умората ме натиска на седалката, мозъкът ми изпразнен от съдържание, но блажен.

Та така, равносметката е че съм страшно доволен, но такова ударно и агресивно влизане, не е за слабаци като мене. Трябва си по-дълга експедиция и повече почивки за по-пълноценни резултати и изживявания.
Може би догодина ще мисля иначе!?

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.