Стоя пред празната страница и се чудя, дали въобще да започна да пиша. Измина почти месец от това приключение. Очакванията ми някой друг от участниците да поеме инициатива и да драсне някой ред се оказаха напразни. Явно замисъла за част от преживяването беше моя идея и за това в края на краищата се озовах пред този празен лист върху който трябва да напиша за преживелиците ни в един от последните зимни дни.
Имаше инициатива за протестен поход поход за изкачване на Стража планина в подкрепа на протестиращите за чиста природа и против златодобива в Трънско. Събрахме се доста хора съмишленици. В петъка си писахме с Пепи и се разбрахме да се чакаме на Билата в Люлин. Там без да искаме се засякохме и с други наши приятели, Ефи, Мими, Ася и още техни приятели. Потеглихме към село Лялинци, като избрахме живописният маршрут през Божурище, Росоман, Златуша и Бабица. На влизане в Лялинци забелязахме огромното количество автомобили и множеството хора решили да изкачат планината в подкрепа на инициативата. Поехме по стръмнината. Малка група с цветни жилетки и каски агитатори се опитваха да разобедят хора поели по пътя. На тези хора изпълняващи чужда поръчка почти никой не обърна внимание. А планината си е стръмна и карстова. Върнах се във вече далечната 2000 година когато с приятелите от клуба организирахме първата си експедиция точно на това място. Разликата е, че тогава беше лято а сега изкачвайки се все по-нагоре ставаше все по снежно и ветровито. След час и малко изкачване бяхме на върха. Снимки за спомен, усмихнати и ведри лица навсякъде и гайда. Музика и веселие въпреки последните напъни на зимата закрили наистина прекрасните гледки на които можехме да се любуваме и на пук на онези които искат да унищожават природата, тези които смятат, че в защитени зони може да се прокарват инвестиционни намерения, тези за които природата е кубици дървесина или кубици полезни изкопаеми. Хора които имат уютни домове и получават заплати за да трупат блага и да си купуват насъщния, но не разсъждаващи, че гората или планината е дом на различни защитени и незащитени видове живи същества.
Изкачването мина добре, но на слизане доста се пързаляше. Нямаше някакви сериозни поражения. Разгледахме старата църква в селото и решихме да преминем към втората част на програмата. В района не далеч от там където се намирахме имах сведения за пещери. Времето беше мрачно и аха да завали сняг. Казахме на останалите приятели за намерението си и потеглихме към махала Драговци. Там още през 2011 -та година бях забелязал на един баир в съседство с Драговски камик отвор, който смятах, че е на неизследвана пещера. Тогава още на следващият ден с Ефи и Мими направихме опит да го достигнем, но някакъв малшанс ни попречи. От тогава все нямаше удобен случай да направя втори опит. Спряхме преди махалата и с помощта на бинокъла си разгледах масива. Вижда се „дупка слънце“ както обичаме да се изразяваме. Хайде да пробваме. Заваля сняг. Катето и Пепи поразмислиха, пък ми се вързаха на Акъла. Пепи каза, че дори не може да разбере точно къде се намираме. Едно диво дефиле между границата и село Филиповци, някъде из Трънска околия. Спряхме с колата пред една къща. Една баба ни спомена, че имало хора които тръгнали по пътеката към махала Бежанци. Е ние сме за пещерата. Ама за тази новата или предполагаемо новата. Малко след селото обърках пътеката и се заформи преминаване на храсти и после сипей. Малко поизплезихме езиците но стигнахме. Сняг вали ние мокри и потни. Помолих Пепи и Катето да почакат и аз да „атакувам“ баира. А то типичен трънски баир. Каманак и храсти, дори за сметка на това мокри. С малко сквернословия по адрес на тази същата природа в защита на която малко преди това правихме протестен поход се добрах до подстъпите към входа. Финални метри и гледам един улей и не виждам вход. Първоначално сметнах, че е било зрителна измама. Обаче веднага след това го съзрях. Пещерен вход преграден с храсти. И вътре пещера с окно на свода и възходяща галерия. Понеже снегът вече беше на „парцали“ и времето напредваше реших по някой по-лесенпът да се добера до приятелите ми, които ме чакаха. Слязох и им казах, че имаме нова дупка и дали искат да я изследват. Не им трябваше много време за размисъл и хукнахме по баира. Добрахме се до пещерата и се преоблякохме. За какво иначе мъкнехме тези раници с екипировка. Пещерата се оказа не голяма но интересна. Веднага след входа се попадаше на възходяща галерия като на места височината и беше около 5 метра. Завършваше с плътно блокажно срутване. Катето се зае със събирането на фауна. Имаше и малко прилепи, както и никакви следи от човешко присъствие. Пепи реши да пробва новата си снимачна техника и извади фотоапарат и светкавици. Аз извадих картировачните. Сега или никога. Нацъках картата и помогнах на Катя за събирането на фауна. После ново преобличане и слизане по склона. Вече се вихреше истинска снежна буря. Изчистихме колата от натрупания сняг и бавничко поехме към София. Бяхме доволни от преживяното.
Сега остава да спретнем картата и описанието и да не го отлагаме прекалено много във времето, защото безвремието и кратките ни житейски оправдания са си даденост и част от живота, но когато инерцията от преживяното свърши ние просто спираме или започване нов поход към нова цел и нещо остава винаги неописано или очакваме да го свърши някой друг след време. 

П.П. Пещерата я нарекохме "Циклопската"!