Пещера Джейта:
Първото посещение на нашия екип на пещера в Ливан беше в пещерата Джейта, в долината на Кучешката река (ар. نهر الكلب).
Самата пещера се състои от 2 отделни, но свързани помежду си етажа. Долният етаж е до голяма степен воден; част от водата се изпомпва до горния етаж, за да се поддържат пещерата и образуванията в нея.
Долният етаж е открит през 1836 г. от американския пастор Даниъл Блис; горният е открит от пещерняци от ALES през 1960-те години. След анализ на състоянието на двата етажа, ALES и ливанското правителство изготвят план за осигуряване на достъп на туристи до Джейта, изготвен така, че максимално да защитава пещерата от човешко въздействие.
Домакините от ALES, в лицето Рабиа Арджа (أرجا رأ), ни вземат от квартирата ни в Бейрут сутринта на 19 септември. Пътем се срещаме и с Гада Салим (مسال غادة), която ни разказва историята за откриването на Джейта, а също и ни осигурява закуска.
На входа на долния етаж Гада ни запознава с двама души, за които в последствие разбираме, че са техническите водолази, проектирали, изградили, монтирали и поддържащи осветителната инсталация в пещерата.
Входната зала е кухина, малко по-малка от входа на Магурата. Разликата е, че води до редица кейове, на всеки от които е швартована плоскодънна лодка. Качваме се в лодката, и водачът ни отвежда под скално ребро в дълбините на залата (лодките са с електрически двигатели, за да не замърсяват скалите от отходните газове). Тази втора зала е богато осветена, основно от потопени във водата прожектори – проектантът им ни обяснява, че светлината им е подбрана така, че да представя скалите във възможно най-близки до естествените им цветове. На края на залата има табелка „Край на туристическата част”, която ние, като гости на ALES и Национален парк „Джейта”, пренебрегваме. Макар че не е предвидена за посетители, тази зала също е осветена от подводни прожектори. Минаваме покрай мрачни, подземни плажове, чийто тъмен пясък изглежда като декор за роман на Жул Верн или Едгар Бъроуз. По някое време Гада ни пожелава „Лека нощ!” – както се оказва, стигнали сме тунел в залата, за чието преминаване всеки трябва да легне в скута на седящия отзад, за да не се удари в тавана.
Доплаваме до поредната зала, но тази е осветена само от нашите челници. Докато оглеждаме залата забелязваме малък кей, на който е швартована доста по-тясна лодка от тази, в която се намираме. Прехвърляме се на нея и продължаваме, този път с гребане. Два завоя по-нататък виждаме защо е необходимо това прехвърляне – минаваме през серия тунели, последният от които е със сантиметър-два по-широк от нашето динги. Накрая стигаме до зала, от която не се вижда изход. Водачът ни обяснява, че засега изследването на този етаж стига дотук – тепърва се планират експедиции, които да гмурнат езерото и да търсят продължение. Снимаме, колко можем, след което по обратния път излизаме навън.
На изхода тръгваме към административните сгради. Гада ни обяснява, че директорът д-р инж. Набил Хаддад иска да се срещне с нас. В кабинета му ни посрещат с „Добре дошли” на български език – една от секретарките му обяснява, че е била на работа в Бургас, и все още говори български. Директорът, от своя страна, ни посреща с въпрос дали ни харесва пещерата, и пита имаме ли някакви забележки – не знам за останалите, но аз и досега не мога да се сетя за каквото и да било. В хода на разговора ни, д-р Хаддад обясни, че напоследък има големи проблеми с разрастващото се селище на повърхността над горния етаж на Джейта – не само, че за целта е изсечена растителността, която задължа вода, и по този начин осигурява стабилността на свода, но строежът на повече сгради и изкопите за техни основи отслабват тавана до опасна степен.
Горният етаж е с малко по-особена история от обикновените туристически пещери. Етажът е открит при изкачване на комин от долното ниво, тъй като няма естествен изход към външния свят. След откриването му, ALES проучва няколко варианта, и накрая – около 1965 г. – предлагат да бъде пробит тунел, така че да е достъпен и за не-пещерняци. Предложението е осъществено, според мен, образцово. Тунелът има три врати, действащи като шлюзове, така че влажността в пещерата е естествената й – без шлюзовете етажът би изсъхнал доста бързо, което би било катастрофално по няколко различни начина.
Структурно, етажът е поредица от зали, през първите три от които (туристическата част на етажа) преминава пътека. За разлика от Магурата или Снежанка, пътеката не е излята върху пода, а е изнесена върху опори леко встрани от стените. Това едновременно ограничава възможността за опипване на образованията – които на много места са снежнобели – и осигурява на посетителите възможност да се почувстват като че ли се реят над мяркащата се далеч отдолу река.
В края на първите три зали туристическата част свършва. Ние, обаче, продължаваме нататък – Рабиа ни води навътре в пещерата. След два завоя пътеката свършва. Преобличаме се, слагаме каските и навлизаме в същинската пещера.
Тази част също представлява поредица от зали, покрити с драперии, сталактити, хеликтити, натеци и тук-таме дори пещерни бисери. Тъй като, обаче, тази част е възходяща (и, следователно, по-близо до повърхността) температурата е много висока – може би малко под 30°С, и всички се потим. Въпреки това правим всичко възможно да не докосваме нищо, тъй като залите са искрящо-бели, само на места прошарени с червено. Рабиа споделя, че това е и неговото първо влизане. Забелязваме няколко обещаващи отвора, но нямаме въже със себе си, а и не знаем дали са били проверявани вече.
Със съжаление приключваме с влизането малко по-рано от предвиденото – явно домакините ни са заложили малко по-бавно придвижване от наша страна. По обратния път Рабиа ни разказва, че по време на гражданската война пещерата е използвана като скривалище, склад и щаб – не бихме познали по състояние на залите и образуванията.
С пълни очи излизаме отново на дневна светлина, и продължаваме напред, към Библос.
Пещера Баатара: 20.ІХ.2017 г.
Втората посетена от екипа ни ливанска пещера е Баатара, още известна като „Пещерата на трите моста”. Пещерата се намира близо до с. Балаа, и има турстически център за наблюдаване на водата, падаща над 90 м. право надолу през 3 етажа – вероятно внушителна гледка, която обаче не би ни позволила да проникнем в пещерата.
Тръгването ни става с леко забавяне, тъй като е работен ден. След кратко размотаване из кватирата хващаме такси до Жбейл/Библос, и към 13:30 ч. сме на уреченото място, където се срещаме с Бадиа Габриел, един от новите ни ливански приятели. След около половин час пристигат и останалите, натоварваме се на две коли, и потегляме.
След около час път пристигаме пред пещерата, и след още около час подготовка най-сетне проникването ни започва (в последствие се оказа, че голяма част от единия час подготовка е било изчакване от страна на Бадия да започне снимането на клипче за проникването).
Един по един всички изчезват зад ръба, и накрая идва моят ред – последен съм. Едва когато заставам на ръба осъзнавам, че паниката ми при вида на камбани не е изчезнала. С много усилия успявам да се спусна до залата в дъното на отвеса, където ми трябват 20-на минути да се поуспокоя. Продължавам след групата – пътят е през две падини, в които все още има вода. В дъното на втората падина най-сетне се налага да си включа челника. След малък отвес започва тунел (или може би поредица от тунели), изгладен от водата почти до блясък, и пълен с вода до коляно. В края на тунела има 20-на метров отвес, а след него – още един, този път 80-метров. На това място преценявам, че вероятно няма да ми стигнат силите за 80-метровия, и съобщавам на групата, че се връщам в залата в дъното на входния отвес, където ще ги изчакам.
Първите от групата се появяват към 20:30 ч. Една част тръгват нагоре по въжето; друга част тръгваме по един сипей, който ни отвежда съвсем малко встрани от паркираните коли. Изчакваме Мира да разекипира входния отвес, и подхващаме дългия път към Бейрут.
Около 01:30 ч. в квартирата установяваме, че имаме пропуснато обаждане, с което ни канят в 07:30 ч. на друга пещера. Отклоняваме предложението възможно най-учтиво, и умираме по леглата.
Пещера Каттан азар: 22.ІХ.2017 г.
Третата поредна пещера, която посетихме в Ливан, е Каттан азар – втората по дълбочина в страната, разположена на склоновете на долината Бекаа. По пътя Бадия обяснява, че преди време са правени опити да се проследи пътя на водата от Фуа Дара (най-дълбоката пещера в Ливан, разположена близо до Каттан азар) – оказало се, че боя се открива във водата и на двете пещери. Все още не са свързани в една система, но ALES работи усилено по това.
Нашето проникване започва с пристигането в задния двор на разкошна, но изоставена вила. Задачата ни е да установим кабелна връзка между подземните лагери – един на -120 м и втори на -240 м – и повърхността. За целта двама от четирима ни трябва да останат на повърхността, а другите да влязат до междинния подземен лагер, заедно с Абду и Бадия. Част от комуникационните кабели са прокарани, но трябва да се изпробват комуникаторите в полеви условия, и да се укрепи останалата част от кабелите така, че да не пречат на проникващите в пещерата.
Тъй като комуникаторите работят на батерии, от съществено значение е да се провери дали батериите им работят, преди да бъдат вкарани в пещерата. Също така е добре да бъдат изключени след проверката, но тъй като тази част някак не е била свършена, Бадия се отправя спешно обратно в Бейрут за нова батерия. Междувременно, останалите се разхождаме из двора, излежаваме се и се припичаме на слънце.
Към 15:30 ч. Бадия се връща със заредена батерия, и към 16:00 ч. групата най-сетне се запътва към пещерата. Тони остава да следи комуникатора, а аз слизам с групата до входа. Входът е висока ниша с настилка от гуано и кози дарадонки – последните са спомен от мирновременните кошари, които все още стоят, макар и без кози. До входа на пещерата се стига след късо изкачване, но самият вход е заключен – уместно решение, което не е много разпространено у нас, по незнайни причини.
Връщам се при Тони, и след кратка дискусия установяваме, че няма какво друго да правим, освен да чакаме пещерната група да осъществи връзка, затова се опъваме на шалтетата да четем и дремем. Като изключим две включвания от групата в пещерата към 17:00 ч. и 17:45 ч., нищо друго не се случва до 19:30 ч., когато ни звънва д-р Фади да ни каже, че ще дойдат двама души от ALES. Около половин час по-късно в двора на вилата връхлита пикап, от него се изсипват двама души и, с думите „Здрасти, ние сме от ALES.”, се заемат да свалят от пикапа маса, столове и хладилна чанта. Докато успеем да се поокопитим, Марио и Серж вече са ни се представили, опънали са масата и столовете, инсталирали са впечатляваща походна озвучителна система, и чакат отговор на въпроса, „Какво ще пиете?“. Избираме си напитки, и купонът започва.
Около 40-на минути по-късно пристигат Рула и Рания, гаджето на Бадия, с допълнителни провизии и алкохол; още няколко коли пещерняци постепенно се присъединяват, но на този етап вече не следя кой идва.
В 21:30 ч. пещерната група излиза след успешно изпълнена задача – в последствие разбираме, че това е четвъртият поред опит да са направи връзка, и първият успешен.
В разгара на купона, около 23:45 ч., си лягам – но купонът продължава под звездите на Ориента, в двора на прекрасна псевдоримска вила – така, както само пещерни сборища могат.
Пещера Румайла/Рамайла: 23.ІХ.2017 г.
Последната посетена от нас пещера в Ливан е пещерата Rmeileh, в района на Таршиш, съвсем близо до Каттин азар.
За да стигнем дотам, Абду ни натоварва в минибуса си рано сутринта, заедно с брат си Антоан и малкия си син Зузу.
Пещерата е съвсем близо до Каттин азар – отвъд отсрещния баир. Пътем Абду ни обяснява, че посещението ни не е съвсем туристическо. Задачата ни е също така да проверим дали има признаци, че пещерата може да колабира – ако това стане, има вероятност потокът, захранващ пещерата, да пресъхне. Тъй като това е единственият водоизточник на 20 км околовръст, очевидно местните хора живо се интересуват от състоянието на пещерата.
Не знам за останалите, но аз бях леко скептичен – все пак основна скала не се пука толкова лесно. Признавам си, че срещнах трудности да си представя каква точно сила би могла да предизвика такова колосално увреждана на скалата. След около пет минути завихме, и въпросните трудности бяха преодолени.
Прехвърляйки билото видяхме, че планината, по която се движим – приблизително с размерите на половин Витоша – реално е полу-планина. Другата половина просто… липсва. Абду обяснява, че това всъщност е открита кариера, в експлоатация от около 1965 г. Резултатът е изкопана планина и околности, потънали в прах. Прахът е навсякъде, и придава на цялата околност дух на отдавна изоставено място, или декор на пост-апокалиптичен филм.
Още по време на влизане в селцето Абду ни предупреждава, че компанията, която обработва кариерата, не обича фотоапарати – ние съвестно прибрахме цялата снимачна техника по прониквачките, за да не дразни гавазите на компанията. Въпросните гавази пристигнаха почти веднага, след като спряхме в началото на пътеката до пещерата. След няколко опита да осуетят влизането ни, най-накрая се предадоха – предупредиха ни да внимаваме, тъй като ще има открити взривове, и отпрашиха (преносно и буквално).
Малкият Зузу и Антоан се присъедини към нас, и всички тръгваме към пещерата. За по-малко от 5 минути всички сме еднакво сиво-бели, тук-таме нашарени на ивици от течаща пот. Докато вървим към пещерата, забелязваме на отсрещния склон нещо, което най-вероятно е още една пещера – Абду потвърждава, че досега не е виждал вход там. Уви, нямаме времето да отскочим, а съдейки по темпото на копаене, вероятността да оцелее още дълго не е особено висока. Абду ни провежда кратък инструктаж, и ни моли не особено настойчиво да не газим във водата, тъй като това ще я размъти, и ще трябва да мине известно време, пред да се избистри достатъчно, за да става за пиене. След първите няколко метра установяваме, че това не е съвсем невъзможно, но би отнело неоправдано много усилия – тази част на пещерата, която трябва да инспектираме, на практика е просто изкопан от водата тунел с дълбочина, варираща от 20-на см до малко под метър.
Както и Баатара, така и Румайла/Рамайла ми напомня на калотинската Темна дупка. Нямаме много време да разглеждаме, тъй като проверяваме за пукнатини. Има няколко, които не изглеждат скорошни, но за всеки случай ги снимаме. Най-запомнящата се гледка за мен беше един плъх, удавил се на ръба на ерозионния басейн на един от праговете в тунела. Това, което ме впечатли, е че беше калциран само отчасти – тази част, която се показва над водата, беше снежнобяла от прясно отложен калцит, докато потопената част беше измита до сивкаво.
По някое време Абду обяснява, че на Зузу му е станало студено, и двамата ще излизат. Скоро след това Серж установява, че на места водата му стига до кръста, и решава, че му стига толкова за него ден, и остава само нашата група. Не стигаме до края на пещерата, тъй като Антоан ни настига и ни предава молбата на Абду да излизаме, за да можем да се приберем по нормално време в Бейрут.
На излизане Абду ни изненадва с новината, че д-р Фреди Бийно ни кани на обяд/вечеря пред Каттин азар, за да ни благодари за свършената работа. След известно лутане успяваме да купим всичко от списъка с продукти, издиктуван от Фреди, и се отдаваме на удоволствието от отпразнуване на добре свършена работа.
Този банкет в двора на сгушената в гънките на Бекаа вила отбелязва и края на пещерната част от експедицията ни в Ливан.
Участниците в експедицията изказват искрената си благодарност на Ливанско училище „Джубран Халил Джубран“, София и лично на директора г-н Гази Нажа; на Ливанската асоциация за пещерни проучвания (ALES); и на национален парк „Джейта“ и директора му д-р инж. Набил Хаддад за предоставените възможности, помощ и подкрепа.
Автор: Михаил Хаджитодоров
Експедиции: