ЕКСПЕДИЦИЯ „КИРГИЗСТАН 2010“

Предговор от А. Жалов
Историята мълчи, но „героите“ са живи. Всичко това нямаше да се случи, ако не беше нашата Магда. По време на една служебна командировка в Будапеща тя се озовава до киргизски колега, който разгръща пещерна книга. Тя проявява любопитство и разбира, че книгата е на изтъкнатия спелеолог Сергей Дудашвили – личен приятел на приносителя. Тя взима адресa на Дудашвили с цел установяването на контакт с него. Скоро след това се свързах се с него и разменихме няколко писма. Изявих интерес към организирането на българска експедиция в Киргизия и не след дълго получих и предложение. Сергей ни насочваше към проучването на района в поречието на реката Ко-Къя в Тян Шан. Захапах, но по различни причини реших да отложа организацията на експедицията за следващата година. Реших да опитам да лансирам идеята пред приятели, вместо да правя опити да я „прокарвам“ като национална експедиция все таки в нея щяха да участват българи. Впоследствие, поради лични и служебни причини отстъпих позицията на организатор и евентуален участник на момчетата, но до последният момент бях с тях. Всяка крушка си има опашка!
 
Тян Шан ..., звучеше интересно, Алекси ни го подхвърли на мен и Орлин (Плътния) по време на един курс и ..., решихме да опитаме. Малко по-късно се закачи и Чироза и работата взе да се заквасва. Поразшетахме се за хора, естествено някои отпаднаха (финанси и здравословни причини), но като цяло на 10.08.2010 г. в 22.00 h на автогарата срещу Централна гара се събрахме едно разнородно екипче от различни клубове, на което легна „тежката отговорност“ да реализират експедицията в далечната Киргизия. Тук само ще вметна, че отношенията между деветте члена на експедицията бяха повече от перфектни, независимо от различната клубна принадлежност и това, че някои не се познавахме, до такава степен, че липсваха дори и най дребните „търкания“, така че в това отношение (а и не само в това), проявата спокойно може да послужи за пример към провежданите в бъдеще такива.
 
Състав: Чироза — шеф (задължително трябва да има такъв), Аз, Николай Свещаров (Животното), Николай Симов (Блеки), Жорж Влайков (Жорж), Ваньо Гьорев (Вампира), Тодор Тодоров (Тошето) от Етрополе, Пламен Спилков от Хасково и Коцето Стоилов от „Академик“ (Софийски или Русенски, все тая), абе все отбор юнаци и готини пичове. Жалко за Плътния, който според мен беше основния двигател на замислената проява, но ..., задължително ще дойде следващия път, сигурен съм. И така, все пак тръгнахме, единият от спонсорите (ЮНИОН ИВКОНИ) ни извози до аерогарата на Истанбул, „паркирахме“ се там и си зачакахме кротко полета за Бишкек. С малко мотане и биричка (мислехме си, че е за последно), времето поизтече, метнахме се на самолета и ..., пет часа и половина, да ти дойде до ..., направо не ми се мисли как пътуват през океана. Най-после стигнахме, с „далаверата“ на часовете и времетраенето на тъпия полет трябва да е било четири или пет сутринта местно време (разликата между нас и Киргизстан е три часа), посрещат те спретнати милиционери от позабравените (по нашите ширини) социалистически времена, след като си поогледал от самолета Американските транспортни „Дъгласи“ (Щатите имат логистична база в Киргизстан). Докато се оправяхме с визите, част от групата беше „оформена“ със сто щатски долара (оставени в кенефа), заради лукса да запали по една, но това не помрачи нашето „ведро“ сутрешно настроение. Най-накрая си събрахме пръснатия из залата багаж, натоварихме си го на колички и гордо се изнесохме от летището, носещо името „Манас“, където за наше удовлетворение ни чакаха две бусчета за да ни откарат в хотела. Влезнахме в Бишкек, тъмница (Бакиев бил продал тока), фиксирам табела на която е отразено, че надясно е Ташкент, а наляво е Алмати и се осъзнах най-сетне, че отново съм в Средна Азия, чувството е много готино, пожелавам го искрено на всеки. Домакините от „Горы Азии“, под ръководството на Сергей Дудашвили, се бяха погрижили за настаняването ни, за което нямахме абсолютно никакви забележки. Тук е мястото да отбележа, че логистичната подкрепа от тях беше перфектна и на доста добро ниво, като се започне от пребиваването ни в цивилизацията и се стигне до организацията на базовите лагери в планината и цялостното провеждане на експедицията, за себе си мога да твърдя, че в „по-английска експедиция“ не съм участвал.
Следваше един ден за почивка, рекогносцировка и стиковка на нашия екип и този на домакините, уточняване на задачите и районите в които ще работим, празнична вечеря за запознаване (с ракия и водка) и спане. На 13-ти сутринта натоварихме един ЗИЛ-131, пригоден сравнително луксозно за превоз и на хора, метнахме се на него заедно с петимата домакини от руски произход (Валентин, Василий-1, Василий-2, Вика и Валера) и поехме на юг през Нарын към долините на Ак-Сай и Ко-Къя. Пътя до Нарын, като цяло се покрива с древния „Път на коприната“, с тази особеност, че не е асфалтиран от съветско време и непрекъснато се изкачва до 3 000 и повече метра и слиза на 1 500 метра, докато стигне до самия Нарын (2 200 метра), който е последния град (доколкото може да се нарече град), преди да се стигне границата с Китай, на 200 километра от нашия набелязан район за провеждане на експедицията. Преспахме в Нарын (в автентични юрти) и на следващата сутрин поехме, вече наистина по неасфалтирани пътища, към района на действие. След преодоляването на два гранични пункта за проверка на документите (там е гранична зона и е отворена за посещения при определени условия от пет години) и редица главоломни качвания и слизания, се отзовахме в Ак-Сайската долина, широка 2-3 километра и намираща се на височина малко над 3 000 метра. От там по почти „криминални“ пътища и качвания до 3 700 метра се докопахме и до долината на Ко-Къя (малко по малка от другата), където и установихме първия си базов лагер.
15.08.2010 г. (сутрин) ..., интересно е да се събудиш на приблизителна височина от 3 100 метра някъде си там, само на десетина километра от Китайската граница. Като се поогледаш, над теб някакви високи върхове в сняг, под теб поляна от еделвайси, около теб широка долина по която пасът якове, коне, че даже и една камила (Коцето специално ходи да я снима), абе идилия. Времето ..., засега шибано, ръми някакъв ситен дъжд, руснаците ехидно подмятат, че им се е случвало да осъмват затрупани от сняг, ние разбира се гледаме недоверчиво, ама с едно на ум. Тръгваме към езерото Кел-Су (там има известна дупка от преди), пътят е коритото на реката, абе с една дума веселба (добре, че стигнахме и се върнахме), готин купон беше. Езерото е приказно, за разлика от дупката, която се оказа наистина много красива по своему, но за съжаление „пършива“, около 200 метра дълга (тая се оказа най-голямата), но пък кой ти я дава. Последва ден на тотален табан с някакви ненормални денивелации в абсолютно безплоден район, добре че поне времето се оправи и си остана така до края.
На 17.08.2010 г. предприехме смяна на базовия лагер в близост до по-переспективен район, пак в долината на Ко-Къя. Пътят до новия ни базов лагер беше съпътстван с много емоции, особено в последната му част, където трябваше да слезем със ЗИЛ-чето по някакъв път, правен за геоложки проучвания и където си мислех, че всеки момент ще се изтъркаляме набързо в тъпото дере. Коцето и Тоше пък за разнообразие решиха да минат пеша от стария до новия лагер (без да знаят къде ще бъде новия лагер), с което се справиха без проблеми, качвайки се на близо 4 300 метра и изправяйки на нокти домакините, но всичко си мина нормално.
На следващия ден голяма част от групата се натоварихме на машината и тя си ни изкара до така нареченото плато (между другото тук всичко си беше истински карст), където ни метна и естествено си замина. Направихме си спонтанно разпределение помежду си и нашата групичка от пет парчета (Живето, Жорето, аз и Вика с Василий от домакините) поехме с твърда крачка към първото ни по-предно лагерче със заветната цел за големи открития във високите планини. Поустановихме се на вода на около 3 600 метра и се вкопчихме в масива. Започнаха се пършивка след пършивка, помежду другото гарнирани с някоя друга лисица, поизкатерихме се не знам си колко метра и за финал намерихме и изкартирахме едно интересно дупче от стотина метра с хубава ледена зала и като цяло с ниски температури. Прибрахме се в лагера и направихме един екзотичен опит за огън с изсъхнали треви (бяхме си забравили газовите бутилки), следкоето плюхме на тази идея и се хванахме за водката, вещо направена от спирт, което се оказа най-удачното продължение на вечерта.
На сутринта на 19.08.2010 г. се наложи руската част от екипа да се прибере към базовия лагер по здравословни причини (казвах предната вечер на Вика, че водката на тия височини е полезна, ама тя не ми вярваше) и ние вече поосиротели си преместихме лагера на още по-високо, за да ни е по-мазохизтично, разбира се. Пътьом се срещнахме с Коцето и Тоше (почти като на „Витошка“), които след интересни премеждия (някой от които на 4 200 метра) се бяха запътили най-накрая към новия ни „вече стар“ базов лагер, поснимахме се, раздухме и всеки по пътя си. Разпънахме палатката (вече не знам на колко метра, а и хич не ми и пукаше) и затабанясвахме наоколо. Естествено поизлезнаха пак малки неща, е вярно, че едно от последните беше малко над 4 000 метра, но това е .... Напред платото продължава, интересно е, но, ..., сигурно следващия път ..., няма как, все пак трябва и да се връщаме, наистина сме отишли на майната си, дори и от базовия лагер. Вечерта мина с литър и нещо водка (направена по обичайния начин от Живето), като на сутринта с учудване констатирахме, че забравеното навън шишенце с вода е станало на камък (замечтахме си за уиски). На сутринта си „бихме дузпата“ и след интересна среща с местните еколози (бяха с „Калашници“ и на коне) си стигнахме „по живо и по здраво“ в лагера, където ни чакаше много вкусна манджа от мармот.
На 21.08.2010 г. отскочихме с Жорето да картираме единствените открити пропасти (едната, от които е дълбока 50 метра), докато другите окончателно довършваха района. Последната вечер на този базов лагер мина на „високи обороти“ с приготвяне на баран, докаран от местните (много готини типове) и довършването на последната останала ракия (от Коцето) ..., абе беше приятно (меко казано).
На 22.08.2010 г. си събрахме поредният базов лагер и се установихме на третия такъв. Рутината вече си казваше думата и всичко се вършеше почти без думи. На другия ден с Жорето и Живето (вече изпитана група) се изкатерихме до един готин отвор, приличащ на „Сезам“ от приказки-те и се забихме в него, където ни чакаха ледено отвесче (не си носехме въже и правихме някакви простотии с 1 метър прусече и една щека, за което ме е срам да разказвам), мъртва запазена лисица (температурата е като във фризер, а и това е съдбата на всички влезнали неподготвени) и три мечи бърлоги и ... беше красиво. Картирахме я, поснимахме и излязохме от раз, което учуди и самите нас, предварително подготвени за някакви апокалиптични картини за пирамиди от хора и така нататък. На връщане ни започна и дъжда, но се успокоявахме, че все пак това е на края, така че много не ни пукаше.
24.08.2010 г. — денят си беше за сушене и мързелуване. Някой от групата вяло пошетаха из района, а вечерта се опитвахме да допием последните остатъци от спирт, след което поспахме (е имаше премеждия с едно стадо крави) и на сутринта под ръмящия дъжд си стегнахме багажа и — по обратния път към Нарын. Другото ... вече не е интересно (на нас ни беше много интересно), стигнахме до Нарын, после до Бишкек, а после отидохме и до Иссык куль на море, после пак Бишкек и по обратния път до София. Честно ви казвам, това беше най-готината експедиция, в която съм участвал!
Автор: Кирил Данаилов

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.