Третата поредна Черепишка експедиция бе отново организирана от ПК "Стрешеро"- Враца. Пристигнахме в момента, в който по-голямата част от народа (повечето наши хора, но дошли само за Великденския купон) се стягаха за тръгване към родните места. По обед тръгнахме със Зравеца, Венци и Андро (Доктора) от Монтана и Саня, жената на Чико. Стигнахме до п-ра Многоликата №4949, която Магда и аз останахме да картираме. Останалите се насочиха да картират други обекти. Прибрахме се към 4-5 часа. Вечерта пихме бира и прочее.
На следващия ден групата в същия състав, придружена от Тихомир от Зверино, но без Саня, поехме да изчистим окончателно района под пътя и покрай Искъра от Студената (Черепишката) пещера до третия тунел. В първия обект наречен "Рибката" №5068 проникнаха Магда и Тихо и с дружни усилия бе картиран от тях и Венци. В това време Здравеца откри още една пещера, която след картирането кръстихме "Триоката" №5069. На 10 метра по-нататък, непосредствено под шосето, се натъкнах на пещерата "Чардака" - плитка пещера с голям и интересен вход, номерирана с №5070. Нататък преминахме покрай Перушана, в която имаше доста прилепи и след като положихме номера, взехме координатите и снимахме входа й. Продължихме към п-ра №5063, в която предишният ден с Магда открихме меандрираща галерийка на по-високо ниво. Венци и Здравеца, които картираха пещерата през миналия ден не бяха забелязали отвора. Току пред входа на пещерата Здравеца установи, че е загубил някъде един от тефтерите и ядосан тръгна до го търси. След време се върна радостен от това, че е намерил загубеното. После маркирахме Проветривата дупка №5064 и се насочихме към п- ра Фурната №5066, с чието картиране се заеха Венци, Тихо, Магда и Доктора (Андрей). Здравеца, Тихо и аз започнахме да търсим начин за да осигурим влизането в пещерата Ценов цепкул №5067. Входът и се намираше в отвесната стена над Искъра и безопасното влизане изискваше изграждането на парапет. Пренебрегвайки това, преди време Тихомир беше влизал в пещерата, но аз не можех да допусна повторно влизане по този начин. Поради липса на скални клинове, клеми, ексцентрици и други подобни съоръжения се наложи да забия един спит. Исках да продължа изграждането на парапет, но в последствие решихме да осигурим влизането на Тихо през клина, след което той да върже другия край на въжето (22-метрово, 8 мм динамично въже) някъде в пещерата, за да стане нещо като парапет. Така и стана, но въжето много се разтягаше и ме сваляше на ниско и на неудобно за придвижване място. Отказах се и се наложи Тихо да картира дупката сам. Въпреки горещото време продължихме "операцията". Поехме срещу течението на Искър в посока Студената пещера. След време достигнахме поредната дупка за картиране. Тръгнахме към нея със Здравеца, но когато стигнахме се оказа, че входът е в стената на отвесна скала на около 3-3.5 м височина. На стената бе опряно полуизсъхнало дърво, на което ни един от нас не можеше да се покатери. Извикахме Тихо, който не само, че свърши тази работа, но и картира дупката вече наречена Ореховата дупка №5075, защото пред нея имаше две млади орехови дървета. Последва плавно изкачване на сипея. Поехме по трудно забележима пътечка над реката и скоро достигнахме т.нар Водна пещера. Входът й беше разположен много криминално в един подмол под самата пътека. От него изтичаше вода. Тихо влезе да огледа възможността за влизане, но се оказа, че зад дебела синтрова кора се образува езерце с дълбочина около 25 см, което възпрепятства проникване без здраво намокряне. Решихме да дойдем следващия ден снабдени с чук и стоманено шило, с което да пробием канал в синтъра. Така езерцето щеше да се отточи и да позволи проникването навътре. Накрая на акцията отидох да номерирам, координирам и заснема входа на Златановата пещера №5076. Прибрахме се към 5 часа и нахълтахме направо в ханчето, за да смукнем по някоя и друга бира. Вечерта протече както винаги - по някоя друга биричка с мезе, а покрай това сладки приказки, майтапи и закачки.
На 4-ти сутринта тръгнахме Здравеца, Магда, Графа (Пламен) и аз. Задачата беше Графа да се добере до входа на една пещера, намираща се в скалите над 3-тия пътен тунел, а останалите да картират пещерите Шишманица №4946 и Свирчовината №4944, и двете в скалите под известната Шишманова пещера. Отидох с Графа да го осигурявам в долния пасаж от изкачването към мястото над пещерата, откъдето той смяташе да се спусне към нея. Изкачихме се до където можеше, след което Графа продължи сам. Навръщане номерирах Враня дупка №1490, взех й координатите и снимах входа й. После дълго време наблюдавах как Графа се спуска в прословутата пещера. Оказа се дълга само 12 метра. После тръгнах към Здравеца и Магда. Когато ги срещнах, те бяха свършили с картирането на едната пещера, защото пред входа на другата е лежал трупът на разлагащо се конче. Смрадта е била ужасна, което е осуетило проникването и картирането. В последствие Здравеца се беше натъкнал на друг отвор. Бързо се мушнах вътре за да разбера, че става дума за малка, почти 7-метрова пещерка с кладанче в дъното, която номерирахме с №5077 (надм. височина 255 м). Надвечер преваляваше около 2 часа.
На 5-ти сутринта се отправихме в района над и встрани от 3-тия тунел. Предишния ден, в скалите намиращи се на връхната част на склона, бях забелязал отворите на 3 пещери, които исках да проверя. Тръгнахме с Магда, Саня и Тихомир. Първата пещера, на която се натъкнахме беше Смочето (местен №164 и федерационен №1572.) Вход, прагче, галерия и зала! После се добрахме последователно до Чифте дупка №166 или №2491 и Глога (158- №1567). Обадих се по радиостанцията, за пореден път, до лагера за да питам какво се знае за дупката. Сутринта бях забравил в лагера тефтера, съдържащ цялата информация, който Здравеца ми беше дал. Оказа се, че Глога няма карта. Тихо, който си беше забравил челника взе този на Магда и започна да ми асистира в картирането. Оказа се, че дупката е сложна, което ни отне около 2-2.5 часа-само за 40 и няколко метра. После картирахме и малката 7-метрова пещера Коптора №159-А .
Най-накрая взехме координатите на Белата дупка (№161 или №1569) и слязохме на шосето в ниското, където Венци дойде да ни вземе. Вечерта пак валя. На 6 май ми беше доста тегаво и реших да остана в лагера и да сглобявам карти. Правих това повече от 5 часа. След обед пристигнаха Коста, Невена и Биляна (Биби).
И така, аз Коста, Биляна и Невена пристигнахме с по-късен влак, който не спираше на Черепиш. От Люти брод ни взеха с кола и така благополучно пристигнахме в лагера. Денят беше дъждовен и голяма част от хората правеха картите на проучените от тях пещери и се подготвяха за празненството по случай Гергьовден. Да, ама на нас не ни се оставаше в лагера и “хванахме гората”, и по-точно, района между рекичката, вливаща се в Искъра при Черепишкият манастир и ханчето. Едвам тръгнахме и пак заваля. Първоначално обходихме интересните места вляво от пътеката, в близост до рекичката, но мястото се оказа “стерилно” от към пещери и наченки на пещери. Вдясно от пътеката намерихме един отвор, но за съжаление веднага след входа следваше меандрираща галерийка, в която и най- слабият от групата не успя да проникне. Последва търсене на пещери в близост до току що намерената, но резултатът беше нулев, като изключим близката ми среща с две пепелянки. Дъждът се усили и ние развяхме бялото знаме и се прибрахме в лагера. Вечерта я изкарахме в ханчето на хапване и пийване по случай Гергьовден. Интересното беше, че сред нас нямаше нито един Георги. Следващият ден трябваше да е по успешен. Тръгнахме рано аз, Невена, Биби, Здравеца и Тихомир. Целта ни беше новооткритата пропастна пещера Гърнето. На място аз се заех с екипирането и спитобиенето, докато Невена и останалите бяха заети с посрещането на двама курсисти на ПК “София” и направиха безуспешен опит да проучат и картират някаква пършивка. Пръв напред в отвеса на Гърнето пуснах Тихомир, който му беше направил премиера без въже. С удивление, спускайки се си мислих за ентусиазма му. Отвесът си изглеждаше истински и много хлъзгав в долната част. Добре че се оказа, че пещерата има и по-долен вход. Като стана дума за пещерата, тя беше уникално красива, с причудливи бели образувания, някои от които напомняха старинни гърнета залепени за свода на дънната зала. Пещерата беше и много хладна. Времето напредваше и ние решихме да я картираме на следващия ден. За отбелязване е, че открих и нови части в най-ниската част на пещерата, но за съжаление никой от присъстващите не можеше да влезне там. Отворът беше тесен и му трябва бая блъскане за да придобие човешки размери. Речено сторено. На следващия ден отново бяхме пред входа на Гърнето. Този път бяхме екип аз, Невена и Биби. Влязохме през отвесния вход и след подобаващо любуване на подземните красоти се заехме и с картирането й. Пещерата обаче ни се опря и имаше реалната опасност да си изпуснем влака. В лагера ни чакаха Здравеца и Иво Тачев, които ни завещаха остатъците от експедиционната храна и бира. Влакът беше претъпкан и пътувахме ужасно.
Поуката на края беше, че в експедицията отново участие взеха по възрастни пещерняци и младите ентусиасти бяха рядкост. Липсата на ентусиазъм е учудваща, защото смея да твърдя, че тази експедиция е една от най-добре осигурените от гледна точка на елементарни удобства, като вода, храна, лагерно осветление, превоз до някои обекти и прочее. Още повече е учудваща липсата на по-млади пещерняци. Говорим си за изследване и ръчкане, а на края пак сме си “ахмаците” - нали точно по такива прояви се трупа и най-вече попива опит от старите. Лесно е да се ходи по вече открити пещери, но неимоверно по-трудно и интересно е да се изледват и картират нови, та дори те да не са с големи размери. Тогава сред тях може да изскочи и някоя по-голяма или някой “подземен бисер”, като Гърнето например.

Добавки: Константин Стоичков.