Лазаревската пещера – приключение на косъм 2004

Една година по-късно започвам да пиша този разказ за скромното ми пътешествие до Сърбия по време на коледните празници на 2004 година. За съжаление този път пропуснах един важен елемент, а именно воденето на дневник. Затова още в самото начало ще се извиня за грешките в хронологията които може би ще допусна.
Към края на 2004г., точно когато се заговори за празнуване на новата година моя студентски ум беше зажаднял за приключения след като беше поел несметни количества знание за гени, кодове които определят дали ще живееш и множество полезни и непонятни за обществото думички. “Кому е нужно?” беше въпроса, който често се появяваше дори и в моята глава. Е, по това време вече знаех какво ми беше нужно: да превърна обявата за посещение на четвъртата по дължина пещера в Сърбия с цел картиране на неизследвани участъци в реалност. Тя се беше материализирала в Българската Федерация по Спелеология и респективно на клубната електронна поща на 29 ноември. Организирахме се малка свежа група от пет човека (Аз, Катето, Камен, Илина (Кипу) и Явор (Джу) и започнахме да се подготвяме. След като Алексей си размени няколко писма с организаторите се разбраха и цените на храната и престоя. Те бяха предвидили използването на разположен близо до пещерата мотел, но цените не бяха от най-ниските, а и използването на палатки и носенето на собствена храна не беше вписано като опция. Никой от нас не беше подготвен да събере за толкова кратък срок стоте евро които ни бяха необходими и така малката ни групичка започна да оредява. Истината е, че аз имах достатъчно пари с малкото условие, че не бяха мои. Вече бях затънал дълбоко в заеми и парите за единия от тях, който трябваше да върна до края на годината бяха в наличност. Много мислих над поговорката “С чужда пита помен прави” и накрая реших, че това са бабини девитини, посъветвах се с момчето на което ги дължах и получих отсрочка. Тогава още не знаех, че това ще ми излезе през носа и всички възможни други отверстия. Събрах си раницата и зачаках отговора на другите.
На 23 декември вече знаех, че ще пътувам сам и започна голямата паника. Нямах здравна застраховка, нямах обменени пари, бяха празници и нищо не работеше. Тъкмо вече бях решел, че няма да замина и ми се обади Алексей от федерацията. Даде ми телефона на едно момче от Стара Загора което също щяло да пътува сам и си търсел с кой – Игор Руняшки. Запознахме сe още същия ден и той ме светна, че всичката организация мога да я направя на централна гара преди заминаването. Забрахме се и навръх Коледа (на 25 декември) следобяд отпътувахме. Мястото беше едно от големите села в западна Сърбия – Злот, което се намираше на 30-на км от град Бор, разположен по-близко до Белоградчик отколкото до Ниш. Връзките бяха прости, през Ниш до Бор и от там в Злот направо на мотела. Стигнахме за по-малко от 10 часа и въпреки, че автобусите в Сърбия не бяха от най-комфортните мястото на което се озовахме беше прекрасно. Намирахме се в края на голямо ждрело до изкуствено езеро, като на другия ден разбрах, че водата в него идва от Лазаревската пещера, която се намираше на десния бряг на езерото точно в неговото начало. По-късно се разбра, че тя е една от двете отводнителни системи на платото Дубашница, където е и най-дълбокия абсолютен отвес в Сърбия – пропастта Дубашница със своите 276 м. Входът на Лазаревскатапещера, беше сравнително голям преграден с решетка от дебели зелени стоманени тръби, а десетина метра по-навътре имаше стена с врата през която се влизаше в пещерата. Вратата беше отдавна счупена, но пространството което оставаше помежду беше отредено за складиране на инвентарите и торбите с жумарите. Това се налагаше с единствената цел да не превърнем мотела в който щяхме да спим в добре позната ни кочина – разсипан отработен карбид, обелки от салами по тавана и т.н. А той самия се намираше на около 300 м от входа на пещерата. Малка сграда в алпийски стил, чиста, спретната с голяма столова и прекрасна веранда.
Та да се върна на пристигането ни. Вечерта ни посрещнаха двама полицайци, които заедно със стопанката – Весна си организираха скромно коледно забавление. А тя беше класика – весела, засмяна и 110 килограма абсолютно тегло. Настанихме се, хапнахме по бърза супа и си легнахме в очакване на утрешния ден в който останалата част от българската група трябваше да пристигне, а така също и организаторите.
На сутринта се запознахме с организаторите, които бяха надъхани млади хора с голямо желание за нови открития и с техния лидер – Роберт Мишич. Те бяха от град Бор, а техния клуб се казваше “Брадан”. Обяснихме се за плана на работа, а именно картиране на несметни количества галерии, които впоследствие се оказа, че крият безценни съкровища. След това влезнахме в благоустроените части пещерата да ги разгледаме. От входа на пещерата кръстена на крал Лазар, който я е посетил по време на властването си ни се разкри галерия с огромни размери, а ние се намирахме точна в средата й. Продължавайки наляво след поредица от големи и малки проходи се оказахме на върха на малка пропаст на дъното на която имаше езеро, което комуникираше със езерото отвън. В малките галерии наоколо освен чудните образувания имаше и множество прилепи, които зимуваха по това време на годината. Като хванахме по десния ръкав на галерията, след като подминахме трона на краля се озовахме пред огромен добре калцирал блокаж. Там Роберт ни разкри историята на откритието им. Гледайки тези огромни насипани камъни те решили, че от другата страна има със сигурност продължение на пещерата със същите размери, което дало началото на проучването на околните лабиринти. Така достигнали до сифона, който чисто технически се пада след блокажа, гмурнали го и видели продължение. Последвало източване и екипиране на таванен парапет. Какво се е открило след това предстоеше да разберем сами.
Излязохме доволни и предоволни с малка карта в ръка, която Роберт беше разпечатал за нас и се запътихме към столовата да разучаваме пещерата и да чакаме групата която се очакваше да пристигне по обяд. Обадих им се, но се оказа, че те тъкмо тръгваха което значеше, че преди вечерта няма да пристигнат. А освен това нямаха карта на България, което беше превърнало откриването на прохода Връшка чука в една малка забава с много лутане и питане на местни хора. Около паркинга обаче се беше събрала една група току-що пристигнали момчета от Белград. Роберт се заговори с тях и се оказа, че те мислят да влизат още същия ден за едно кратко проникване, тъй като повечето бяха курсисти. С Игор много бързо се съгласихме да ги придружим. Аз трябваше да съм си в България на 30 или 31 декември защото имаше клубно празненство на което исках да присъствам. Поради това нямаше никакво време предвид работата която искахме да свършим. Докато се разбирахме с Роберт едно от момчетата ме хвана за ръка и ми каза “Аз тебе те познавам”. Зачудих се откъде ли може да се знаем и след като го попитах той ми каза “Чувал съм те да свириш на гайда в Проходна когато бях в България”. Олее! Тогава ми просветна. Това беше Уруш. Преди две години той с едно момиче бяха на гости на клубния ни сбор край село Карлуково. Тогава имах проблеми и не можех да влизам по пещери, така че им свирех на гайда. Не го бях виждал отдавна и трудно го познах. След като радостните викове понамаляха аз се затичах към стаята за да си стегна багажа и също така радостно подтичвайки започнахме да се оправяме за проникване пред входа на пещерата. Влезнахме в новите части на пещерата. Траверсирайки няколко езера, бистрата вода на които позволяваше да се види, че те всъщност са сифони комуникиращи с наводнения долен етаж, достигнахме до първия парапет. “Очарователно” място. Тясна галерия с езеро на дъното, което беше дълбоко на места над 3-4 метра, а разстоянията между закрепванията бяха между един и три метра. Бяха го екипирали със лодка, а самият той ставаше само за да се прибутваш покрай гладката стена. Планките бяха самоделни, а както по-късно щяхме да разберем и използваните анкери също не бяха предвидени за постоянна циркулация на хора. С малко зор, топене на ботушите и доекипиране с Игор преминахме, а от другата страна нашите приятели ни се радваха много, но те бяха с лодка. И така достигнахме до сифона, който сега беше източен и разстоянието между водата и тавана беше около метър и половина. Уговорката с Роберт ни беше да не правим по-дълги прониквания от дванадесет часа, тъй като сифона реагирал бързо при промяна на времето и съществуваше риск от затапване. Събрали се пред сифона Уруш ни показа новата си играчка за картиране – лазерен далекомер на Лайка. Тази машинка поставена на статив и добре нивелирана можеше да прави всичко което е нужно на пещерняка картировач, а освен това ти позволяваше да картираш сам. Мереше разстояния, ъгли, можеше да редуцира разстояния, да я използваш за нивелир, а имаше и много други интересни свойства.
Като поприключихме се върнахме на преминаването на сифона. Явно използването на дублиращи закрепвания и разстояния от по четири метра за нашите стопани беше нещо нормално. Пред мен мина Игор и се накисна, а той беше снажен 50 килограмов младеж. Не ми трябваше много време за да взема решението за връщане. Удоволствието свърши, а следваше киснене във вода и много мъки и рискове. Казах на Игор, че ще изляза сам и да продължава напред и изкочих от пещерата. Бях стигнал на 500м навътре и това за първи ден ми беше достатъчно. Пооправих се и момчетата дойдоха. Пристигнаха осем човека от цяла България - Теодор Кисимов, Явор Събчев (Яцата), Светломир Станчев, Йордан Йорданов (Данчо) от “Приста” Русе, Константин Стоилов (Коце), Диана Стефанова (Ду) от “Академик” София, Георги Стайчев от “Искър” София и Пламен Спилков от “Вертикал” Хасково. С Теодор се бяхме запознали на чистенето на Духлата, което бяхме организирали преди месец. Те бяха дошли чак от Русе за да помагат. Зарадвах се много на тяхното присъствие. В групата бяха тримата които достигнаха дъното на най-дълбоката пещера в Турция и в Мала Азия през лятото на 2004г, а аз имах възможността да се накрада с познание от всеки един от тях и то по много.
Организирахме се за упознавателното проникване на следващия ден, наговорихме се и хоп, пак бях в пещерата снаражен със спитове, картировъчни материали и търпение. Вечерта Игор като излезе ми каза, че според него едната планка на парапета подавала, но групата преди нас я беше натаъмънила. С Игор бяхме втора група след Светльо, Коце и Теодор които тръгнаха към дъното. Имахме 12 часа да гледаме и да картираме. Бяхме си избрали малък лабиринт близко до сифона, който счетохме, че можем да го свършим за времето с което разполагахме. Заех се с поставянето на две нови опори които щяха да изпънат парапета и да ми позволят да мина и така се оказах след сифона. Красотата която ме посрещна не може да се опише с думи. Пред мен се откриха галерии с огромни обеми, които варираха от 40 на 30 до 60 на 40 метра. Зави ми се свят. Образуванията бяха милиарди. Сиви кристали покриваха стените и създаваха усещане за безвремие, сталактити и драперии по 20 метра висяха от тавана, а сталактоните приличащи на крака на зебра ни изпращаха на други континенти. Примесите на различни метали създаваха причудливи цветове, а ние с Игор не можехме да се нарадваме. Спомням, че лежах гледайки сводовете, въртях се като пумпал и през цялото време се смеех като малко дете. През това време Игор се завираше по всички възможни пукнатини и ми показваше уникални хеликтити. Беше едно прекрасно изживяване и нито един от нас нямаше желанието да картира. Жоро Стайчев със снимачния екип ни застигна, подмина ни, падна с камерата и петромакса, всичко стана на парчета, остави снимането и побягна напред към дъното. Всичко ставаше на забавен кадър, поемах толкова много красота, че дори не можех да изпитвам съжаление за проблема който застигна другата група. Стигнахме до реката и взехме решение да се върнем и да започнем картирането. Знаех, че ако не го направя, картирането щеше да е половинчато или пък въобще нямаше да го има. Игор каза, че ще влезне до дъното след като си тръгна и двамата се завтекохме на обратно към обекта ни за работа.
Картирането е един много скучен процес и както казва моя приятел Живко “Висша форма мазохизъм”, която и аз самия често не разбирам. Притеснявах се за Игор. Това беше моето второ влизане с него и не знаех дали няма да му писне точно по средата и да поиска да си тръгваме. След два часа завиране по миазми, дърпане на рулетки и маркиране на точки в лабиринт, който нямаше край вече бях сигурен, че срещу мен има много корав човек, който не се отказва толкава лесно. Лабиринтът комуникираше със съседна успоредна галерия пълна със вода, която се свързваше със сифона или поне отиваше в правилната посока, но проходите бяха толкова много, че предизвикваха притеснение в мен. Точно преди да ми се пръсне главата обаче излязохме пак на основната галерия. Голям кеф. Нямаше повече. По всичко личеше, че сме картирали по-малко от една трета затова, когато Жоро мина покрай нас предупредихме, че ще останем два часа повече от контролното време за да бачкаме. Вече беше 11 часа вечерта. Помолихме да ни запазят малко ядене в кухнята излапахме вафлите, които имахме и продължихме. Решихме, че наводнените галерии са добър индикатор да промяна в нивото на сифона, което ни успокояваше допълнително. Към един часа вече имахме малко повече от сто метра картировка, което значеше, че с още едно кратко влизане щяхме да сме приключили. Бяхме уморени и плавно започнахме да излизаме. На последния парапет преди изхода, който всички наричахме парапета с езерото вече предчувствах бирата в мотела. Но не ми беше писано да се отърва толкова лесно. Тъкмо се готвех да се закачвам, когато Игор изби предпоследното закрепване и се пльосна във водата. Извиках го по име няколко пъти и той ми отговори, че е добре и е излязъл от езерото. Помоли ме да побързам, че му е студено и аз започнах да се набирам по въжетата. Трябва да си призная, че ми мина мисълта да се хвърля в езерото и да го преплувам, но не беше никак разумно. Пет метра преди края разбрах, че плуването няма да ми се размине. Разстоянието беше повече от четири метра, а по средата беше и избитата планка. Там беше и най-широката част, така че и шансове за камина нямах никакви. Закачих се, за въжето и се метнах в езерото. Придръпвайки се за въжето се добрах до другия бряг. Бях мокър, но особено щастлив от адекватните реакции които проявих. С Игор се затичахме малко да се сгреем и след двадесет минути бяхме навън. Там ни посрещна една звездна мразовита декемврийска нощ. Преоблякохме се треперейки и бързо вкъщи. Беше около 2 часа през нощта. Там голяма част от групата си говореха пазейки топла храна за нас. Нахранихме се набързо и споделихме премеждията си с другите. Най-вече с организатора и главен екипировач на пещерата. Разбрахме само, че спитовете които те използват са с гаранции за якост и решихме, че проблема е при нас. По късно щяхме да разберем, че бъркаме.
На другия ден повечето почивахме. В пещерата влезна Игор да поправи парапета и Данчо и Яцата, които се бяха захванали да картират може би най-голямата миазма в пещерата. Виеща се галерия, която минаваше над сифона и свързваше двете части на пещерата. Сега беше пълна наполовина с рядка кал. Другите се разходиха след обяд до втората благоустроена пещера в района – Верникица. Тя беше на върха на ждрелото в един скален венец. За съжаление е била туристически обект, тъй като сега беше с откраднато осветление и разбити врати (пещерата е проходна). А аз цял ден чертах карта. На хартия, на паус, на компютър. Момчетата използваха американската програма за картиране – Onstation и имаха цялата картировка в електронен вариант. Благодарение на преносимите компютри, които Жоро и Ду, бяха донесли успяхме да свършим всичката работа по пещерата на място. Вечерта изкарахме в разкази за приключенията на момчета в Турция, за минали случки и бъдещи планове.
Събудих се, натъпках две вафли в устата и още две в джобовете и с Игор влезнахме да си довършим работата. Завършихме участъка за по-малко от 5 часа и вече имахме невероятните 150 метра картиран лабиринт. Този ден групата на Светьо, Теодор и Коцето картираха пещерата до дъно и я направиха пет и половина километра, което я изкара на 600 метра след най-дългата на Сърбия. А нови галерии в тази пещера, колкото поискаш. Стопаните ни бяха проходили само централната галерия, а беше очевидно, че има горни етажи и успоредни галерии, само желание за работа да имаш. Сигурен съм, че един ден тази пещера, ще бъде първа.
Имахме един малък проблем обаче. На влизане Игор изби още една от самоделните планки на парапета над езерото. Не му вървеше никак на този човек. Този път обаче беше стъпил на камина и не падна. Стана ми смешно, защото бях зад него и видях как той се хвана за въжето, леко подръпна и планката падна. Игор се качи във височина и мина. Натегнахме въжето и аз скочих от другата страна. Така че ни чакаше още едно топване на дупета в студеното езеро, защото на излизане нямаше как да се качиш нависоко.
Излязохме благополучно и се забързахме към мотела. Вкарах новите данни в компютъра, казахме на Роберт да помисли за смяна на закрепванията и аз започнах да си стягам багажа.
На сутринта погледнах за последно района и входа на пещерата (за забравени вещи), предупредих, че имам оставен инвентар по парапетите, който на тръгване момчетата трябваше да изкарат и Теодор и Светльо ме закараха до Злот. Оттам се озовах в Бор и от там в Ниш. За мое голямо разочарование автобуса за София беше тръгнал десет минути преди моето пристигане в 17.10 часа. Чакаха ме едни самотни девет часа в Ниш. Реших да намеря и да разгледам крепостта. Както се разхождах из нея открих дома на планинаря в Ниш. Там имаше малка кръчма и аз се монтирах в нея с идеята да стоя докато не я затворят. Влакът ми беше чак в два часа през нощта. Така и стана, заговорихме се с хората и те даже останаха до по-късно за да ми правят компания. В 12 часа се запътих да позяпам улиците и да ям. След което щях да навестя багажа си, който беше на гардероб в гарата. Последва няколко часово писане на съобщения по мобилния ми телефон и влака дойде. Бях обезумял от скука и исках само да се кача във влака и да спя. Хората в купето не ме приеха добре. Няколко дни преди да замина, бях мазал една метална порта с грунд за метал, който имаше точния цвят на кръв. Не само нея обаче бях мазал, а и якето което носех сега. Приличаше все едно съвсем скоро ми бяха разбили устата. Отделно, че и ръцете ми бяха в рани и лепенки, а аз бях в отвратително настроение и исках да не ме закачат. Всичко това създаваше една аура на рецидивист около мен. Освен това на Сръбската граница ми прибраха картончето с регистрацията в полицията заради един зле изглеждащ дядо, който седеше до мен и беше пребивавал месеци нелегално. И така на Българската директно бях свален за паспортна проверка. Беше ми супер гнусно в шест часа сутринта на Калотина седиш, треперейки и чакаш разрешението на смяната полицайци да се прибереш в студения бедежейски вагон. Исках да раздавам правосъдие с тежък тъп предмет.
Прибрах се благополучно все пак, наспах се и директно в един бус пълен с усмихнати приятели и добро настроение и пак на път към празненството за новата година. На третия ден вече можех да кажа: “И аз бях там и пих и пях и по брадата ми потече”.
Автор: Веселин Дробенов

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.