На Конгрес в Крим 2012

Отново съм на път. Нивата е тесничка за четирима ни, но ние сме решени да изтърпим неволите на едно далечно пътуване. Крайната ни точка е град Бахчисарай в южната част на Кримския полуостров, където ще се състои 21 конгрес на Украинската спелеоложка асоциация. Късно след полунощ се озовахме на румъно-молдавската граница. След дълго и мъчително чакане най-сетне влязохме в Молдавия, покарахме няколко километра през нея и преминавайки още един граничен пункт най-сетне се озовахме на украинска територия. Нощното каране не ни позволи да гледаме наоколо, но щом се развидели видяхме че пътят, прав и монотонен, прорязва безкрайните украински полета къде разорани, къде с покълнали жита. Така беше не само до Одеса, но и по-късно когато стъпихме на кримска земя. Първото си попътно спане направихме край една нива чийто край не бе видим дори с бинокъл, но по-нататък все намирахме някое прикътано място където да опънем палатката си.
За да се доберем до Бахчисарай ни бяха необходими почти два дни – все пак от София до там бяха почти 1 500 км., а „бойната” скорост на Нивата не надвишаваше 90 км за час.
Бахчисарай e бивша столица на Кримското ханство. Превода на името му от кримско-татарски значи «градина – дворец» (bağça— градина, saray — дворец). Разположен е в долината на река Чурук-Су. През 1532 година хан Сахиб I Герай основал тук своя резиденция и я нарекъл Бахчисарай. В средата на XVII век в града е имало около 2000 къщи, около една трета от които принадлежали на гърци. От 1736 година градът влиза в състава на руската империя. До началото на миналия век Бахчисарай е бил център на културният и обществен живот на кримските татари, които до тяхното депортиране през 1944 г. са били преобладаващата част от местното население. По настоящем татарите съставляват около 22% от живеещите тук.
Но да се върнем към сепелеологията. След едно приспиване, пристигнахме в туристическа база «Прибой» или нещо такова, регистрирахме се, платихме таксите за участие и се настанихме в хотелчето. Едва сега можехме да отдъхнем и да се огледаме наоколо. От тук се разкриваше внушителната панорама. Под нас сивееха покривите на бахчисарайските къщи, накацали в ниското или в подножието на пре дълъг скален венец осеян с ниши. По-нататък, в далечината планинският масив се всичаха загадъчни каньони с огряни от слънцето скални откоси. Тутакси си помислих, не е ли там някъде прочутите Успенски мъжки манастир и пещеренният град «Чифут кале». Оказах се прав, но за това по-късно.
В ранния следобед конгресът беше открит. За разлика от в България, той следваше европейската традиция да съчетава няколко дейности: така нареченото общо събрание на организацията, презентации на експедиции и проекти състояли се в периода между двата конгреса (включително кино и фото прожекции), прониквания в пещери, теренни екскурзии и разбира се, достатъчно време за неформално общуване.
Започна се с презентациите. Ходили тук, ходили там, изследвали тукашни пещери та чак до Кавказ и разбира се Крубер – Вороня. Една от най-впечатляващите от всички презентацията бе тази за образуването на пещерите на Крим. Тя бе направена не от който и да е, а от един от най-известните спелеолози в света Александър Климчук – директор на украинският институт по спелеология и член на бюрото на Световния спелеоложки съюз. Не по-малко завладяващ бе разказът на Юрий Касян за резултатите от поредната експедиция във Вороня – тази в която, гмуркайки се в сифона на дъното на пропастта леководолазът Генадий Самохин увеличи дълбочината й с 5 метра. С главните герои на поредната значима изява на украинската спелеология си общувах за пореден път, а това затвърди впечатлението ми, че те са скромни и непринудени хора в чието поведение няма ни капка чувство за величие и превъзходство.
В същия ден бе отделено време за отбелязването на 50-тата годишнина от провеждането на първият всесъюзен сбор на съветските спелеолози. Спомените на 3-ма от ветераните ни върнаха половин век назад, във времето когато организираната съветска спелеология е правила първите си стъпки. Един от тях бе и не безизвестният Генадия Пантюхих, с когото имах удоволствието дълго да общувам, а покрай това да си спомним за общи познати, които вече не са сред живите – Хера и Гинчето.
Нататък конгресът продължи с отчета на президиума (по нашенски Управителния съвет) на асоциацията представен под формата на презентация от нейният председател Павел Куприч.
В паузите хората се трупаха пред щанда с пещерна литература или екпировка. Вечерята, бе полята с по бутилка портвайн, което развърза езиците и създаде атмосфера в която бързо намерихме нови приятели.
През следващият ден презентациите продължиха. Когато дойде нашия ред, представих в резултатите от 2-годишните изследвания на пещерите на Атон. Той не само че бе посрещнат с интерес, но се появиха и двама желаещи да се включат. След обяда повечето от нас се отправихме на екскурзия към средновековният пещерен град и крепостта Чифут Кале!
В следобедните часове, та чак докато се стъмни, скитахме из района и разглеждайки неговите забележителности, сякаш се потопихме повратната история на Крим. Една частица от нея вероятно ще ви направи съпричастни към нея и ще обогати познанията ви.
На кримско-татарски диалект Чифут-Кале – значи «Еврейска крепост». Предполага се, че пещерният град е възникнал през 5-6 век, като град на границата с Византия. По-голямата част от населението е била алани - иранска народност, подразделение на сарматите бил завзет от кримчаките, които са наследници на еврейски заселници в района на Северното черноморие. Говорили са някакъв тюркски език и са изповядвали ортодоксален юдаизъм. Тогава крепостта е била известна под името Кырк-Ер. През 1299 година градът е бил плячкосан от ордите на хан Ногай. През 13 и 14 век поселението е било под зависимостта на Златната Орда, а от края на 14-тото столетие там започнали да се заселват караими- етническа общност изповядваща, които в религиозно отношение са юдаисти сектатни. По време на образуването на Кримското ханство, те вече са били основната маса от населението. Това не е било случайно, а защото на тях им е било забранено да се заселват на други места в ханството. Чифут Кале е бил избран за столица на първият хан Хаджи І Герай, а синът му я е пренесъл от там в Салачик, предградие на Бахчисарай. По-късно, когато Крим попаднал в границите на Руската империя, караимите започнали да напускат Чифут Кале, защото ограниченията да живеят на други места били снети. В краят на 19 век градът бил изцяло напуснат. В крепостта останало да живее само едно семейство.
Преди да достигнем крайната цел, нямаше как да не преминем край Успенският мъжки манастир – едно забележително място като местоположение и святост.
Манастирът е едно от най-почитаните православни светини на Крим и някога е носил името "Кримска лавра". Счита се, по време на преследването на иконопочитателите във Византия през VII век, в скалната ниша на каньона Мариям Дере, гръцки монаси преселници са построили църква, която нарекли „Успение Богородично” и успоредно с това издълбали в скалите наоколо 13 килии, където да живеят. Легендата разказва, че под успенската скала се явила чудотворната икона на Света Богородица Одигитрия. Казва се още, че незнайно чудо я пренесло там от монастира Сумела във византийския град Трапезунд (днес Трабзон). Дълго време манастира бил опора на християнството в Крим. След миграцията на кримските гърци от Крима през 1778 г. дейността му залинява, но през 1781 г. с разрешение на хан Шагин там пристига гръцкия свещеник Константин. Той възобновил службите в църквата с което вдъхнал нов живот на това свято място.
След революцията манастира просъществувал до 1921 г., когато манастирското духовенство било обвинено в заговор и обителта била закрита. На територията й била създадена трудовата колония Артьом. По-късно тя е била трансформирана в приют за психично болни. Възраждането на Успенският манастир започва през 1993 година. Възстановени са църквата и стълбата водеща до горната част на манастира и килиите, наскалната иконопис, пещерната църква Св.Апостол и Евангелист Марк.
Любопитството ни преодоля навалицата и ни заведе почти навсякъде. Нямаше много време за снимки, пък и времето не беше много ясно. Продължихме нататък към пещерния град. „Гвоздеят на програмата” беше посещението на една отскоро открита и експонирана забележителност в района - изкопаният в скалите кладенец Тик-Кую. През 1998 местните пещерняци случайно попадат на зид закриващ входа на легендарния кладенец. В продължение на 3 години те разчиствали пътят напред, като това време са били извадени 2.5 тона глина и камъни. Откритието обаче надминало всякакви очаквания. Те попаднали на уникална хидротехническа система за събиране на вода.
Наистина не бях виждал подобно нещо. В скалата бе изкопан 120 –метров наклонен тунел с изсечени в основата му стъпала. Краят му опираше във 30 – метров вертикален кладенец по чиито стени бяха изсечени водещи надолу спираловидни стълби. На дъното имаше просторна площадка, няколко съединени помежду си водни басейн и издълбана в скалата ниша наподобяваща олтар.
Теодора, Ваньо и Жорж дълго киснаха там, но на мен ми се искаше да хвърля един поглед на самата крепост чиито кули се очертаваха върху скалният откос над кладенеца. Трудно е да се разкаже с две думи какво видях там, но във всички случаи е достатъчно интересно за да може някой да тръгне по следите ми – най- малко защото вътре има достатъчно много скални изсичания и изкуствени пещери.
Традиционният банкет започна в осем. Преди него Асоциацията връчи годишните призове на изявени в едно или друго направление нейни членове. Нататък всичко дойде по редът си – хапка, пийка, лаф и разбира се танци в които българският отбор активно се включи.
Сутринта бодри или не, участниците се разделихме на три. Едни поеха към родните си места, други се насочиха към проникване в пещера, а трети сред които бяхме и ние на екскурзия към Ай Петри. Натам пътувахме почти два часа, но си струваше защото едва ли имаше друг начин да се телепортираме в един от най-инрените карстови райони на Крим.
Ай-Петри – е масив с площ около 300 км2 който се намира в южната част на Крим високо над Ялта. Най-високата му точка е 1346 надморска височина. Във високата си част на масива е образуван от варовици с дебелина достигаща 600 м. Пещерообразуващите фактори са благоприятни за което свидетелстват изнестните досега 524 повърхностни карстови форми. Най-дълги сред изследваните пещери се явяват изворната пещера
Узунджа – над 1500 м, Чьорная - 1260 м. и откритата наскоро втора водна пещера Байдар-Чокрак, която е над 2 км. Пропастите преобладават като най-дълбоките там – Каскадная (–400 м), Севастополская (-200 м.) и Пастушая (-180 м.)
Ние нямахме за цел, нито пък разполагахме с време да проникваме в някой от тези пещери и се задоволихме с това да походим из района и да посетих туристически пропастта Геофизическа и Трехглазка (Триоката). Първата от тях много наподобяваше нашенската Гарваница край Горско Сливово. Във 30-метровия цилиндричен отвес, който имаше значително по-малък диаметър, беше инсталирана спираловидна метална стълба, която въвеждаше в къса, но достатъчно красива в крайната си част хоризонтална галерия. Встрани от нея започваше втори отвес.
В Триоката така и не влезнахме докрай, защото нямаше кой да ни отвори вратата водеща до единствената й голяма зала.
Щом се прибрахме в Бахчисарай, стегнахме набързо багажа и „побягнахме” към Одеса, където, чрез приятели бях уредили да ни водят из прочутите одески катакомби.
Века и Таня ни чакаха в Усатово – селцето, под което се намират 200-километровия т.нар усатовски участък на катакомбите. За тях са изписани тонове хартия за това ще се огранича с лафа на шопа, когато за първи път в живота си видял камила: „Те такова животно нема”.
Все пак следва да кажа, че за съществуването на катакомбите тук има две причини – това че района около Одеса е изграден от черупчестите варовици и че те са прекрасен строителен материал. Бурното строителство на Одеса в началото на 19 век е станало причина за разкриването на подземни каменоломни за добив на така нареченият понтийски варовик. Според един от най-ревностните изследователи на одеските лабиринти Костантин Пронин тяхната теоретична дължина е 2.5 хиляди километра, но досега в рамките на десетки експедиции спелеолозите са успели да картират само 1.7 хиляди километра подземни галерии!
Колко ли километра сме могли да преминем през 3-те часа под Усатово не знам, но със сигурност мога да кажа, че Таня ни развеждаше там сякаш беше у дома си – явно беше прекарала там достатъчно много време. Позапотени седнахме да пием по кафе и после отново поехме по пътя към дома.
Попътно посетихме известното с „венецианските си канали” село Вилково, а после отпрашихме към Румъния, защото си бяхме нарочили една тамошна забележителност - именно старобългарският скален манастир край Мурфатлар. Според учените той е действал в периода 9-11 век. Монасите са издълбали в мекият варовик килии, няколко параклиса. След перипетии и поредното приспиване в една горичка срещу местното гробище се озовахме пред въпросният обект, за да разберем че той е в реставрация и няма как да влезем легално в него. Ядосани поехме към Дуранкулак, където компенсирахме донякъде с посещението на прочутото неолитно селища на острова. Това обаче не ни се стори достатъчно и затова подкарахме джипа към с. Стрелково, Силистренско за да видим поне тракийският скален култов център „Баджалията”. Супер място – препоръчвам ви да отидете. Пещерите не са големи, но пък са много и интересни. Е, зависи от гледната точка. За нас Жорж, Теодора, Ваньо и моя милост това пътешествие беше интересно, а и полезно – казвам го от позицията на нашата гледна точка.
 
Автор: Алексей Жалов
 
Моите снимки от пътешествието можете да видите тук:
 
 

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.