Отново в неделен ден заедно с Ники Орлов и Нада посетихме района на Понор планина в близост до селата Зимевица и Брезе. От предни ходения с Андрей Христов имаше вече няколко набелязани обекта. След като се „разсъхна” картировката на пещерата, която бяхме набелязали (липса на хора и Ники имаше проблем с ръката, за там трябват поне два екипа иначе щяхме да се измъчим) решихме да се насочим именно към тях. Първия не беше далеч от пътя.

Тревите бяха избуяли и вече яко напичаше. Това не ни уплаши и се насочихме към някогашното губилище. Преоблякохме се над въртопите и въоръжени с пособия за копане и щеки с които да разбутаме копривата се намъкнахме във въртопа. Изскубахме треволяка и копривата и показах на Ники полуотворената пещера-губилище. Работата потръгна и изкарахме чрез дърпане няколко наистина големи „павета”, поразчистихме и доста дребни камъчета и пръст. От входа се долавяше силно и много студено въздушно течение. Сложихме и една бутилка с вода, която за около половин час стана направо ледена. Таман вече виждахме, че след още малко разчистване ще се влезе, когато при едно финално разкарване на каманаци направихме класическия номер с „малкото камъче”. Ники бутна едно малко павенце за да разчисти фронт и огромния камък обособяващ свода на дупчето, тежащ няколко тона изскърца и слезе 20 сантиметра надолу. Добре, че не бяхме се намъкнали преди да проверим това нещо.

Стояхме пред огромната дилема, да влезем на риск под канарата или да измислим друг начин за заобикалянето му. Скалата беше с размери; дължина над два метра, ширина около 0.80 м и дебелина в основата над метър. Възможностите доста бързо се изчерпваха. Да го катурнем и да влезем зад него ни трябваше дълг лост. С нашия не ставаше. Пробвахме няколко начина да го преместим и все неуспешни, когато Ники се сети, че има крик за кола, който ще свърши работа. Така и стана с малко повече напъване и павето легна безопасно, но така вече входа на пещерата не беше преодолим. По-добре безопасно и бавно отколкото бързо и рисковано. Извадихме още няколко камъка с различен калибър и попаднахме на два гиганта зад които се влизаше спокойно. Да, но техническите ни средства за тях се изчерпваха. Решихме да оставим обекта за следващото идване, когато ще сме готови за подобен род изненади. Най-вероятно ще подходим към по-„инженерни методи” за преместване на големи камъни. Хвърления камък във вътрешността на обекта се търкаля доста по сипей, студеното въздушно течение показва, че вероятно след изветрялата и нацепена входна част (дай боже да я преодолеем) ще се попадне на пещера, а една пещера на такова място ще е вероятно и големичка. Дано не ни мине котка път, но вече имаме и готов план за действие. Ще трябват и повечко хора.

По това време вече беше пладне, слънцето напичаше непоносимо, а навред летяха множество отвратително хапещи мушици. Прибрахме се при колата където се отдадохме на заслужена почивка и кратък обяд. След това отидохме и на другия обект. Там решихме да не работим в действащото и доста позадръстено губилище, въпреки, че изглежда не толкова зле за разчистване. В съседство, по-малко от един хвърлей камък има затлачен с камъни вход на пещера. Местните десетки години явно бяха изхвърляли камъните от разположените в близост ниви в този въртоп и въпреки това не го бяха задръстили до горе. За около 30 минутки разчистихме дребните каманаци и издърпахме 4 голями плочи. И тук беше същата работа доста изветрено и нацепено. В дясно се появи пролука с тясна и низходяща галерийка. Извадихме още няколко плочи и мястото стана доста примамливо. За разлика от предното, което беше супер влажно и студено това беше по-статично и сухо, като дърпаше въздух навътре. Забелязахме, че ще ни бъде доста по лесно ако махнем едно огромно паве и по този начин да минем зад теснотията която беше поне 2 метра навътре. Хвърлих камък и той изтупа на широко (забелязва се напречна галерия) изтъркаля се кратка пауза и тупна на пръст или глина. Явно имаше широчина. Започнахме да борим камъка, но този не се предаде с крика а и вече беше почти залез слънце. Бая се бяхме наиграли и вече беше време да си ходим. Този обект е по- трудоемък и ще го пишем резервен, като при по-голямо маловодие ще пробваме да влезнем през губилището също.

Поехме към колата и от там се спуснахме към махала Топилата и през Брезе към София. Горе на 1200 метра надморска височина се ядваше, но долу беше истински мор. В 22 часа в София беше още непоносима жега. Лято е, ще е хубаво съвсем скоро да се скрием от жегата в студената и вероятно голяма дупка, която подкарахме през днешния ден.