Отново на Атон 2012

Несериозен ли си, ще кажеш „А“ и няма да продължиш да изреждаш останалите букви. Но ние не сме от тези и отивайки веднъж на Атон, решихме да продължим ходенията там, най-малкото по една причина, че там вероятно има стотици непроучени пещери. Спретнахме отбор. Този път към българската страна се „приши“ Жорж Влайков. Руснаците си останаха същите, а откъм гърците към Ламброс се присъединиха още двамина. Необходимата съгласно
проекта бройка закръглихме с нашия добър турски приятел Али. После нагласихме и проект, с който кандидатствахме отново за финансиране в Европейската федерация по спелеология, който за щастие успя да мине. В самия край на август нашите руски приятели пристигнаха с „Нивата“ си в София. На първи септември автомобилите „Нива“ се удвоиха и потеглиха заедно към Уранополис. Пристигайки там, към нашите машини се присъедини и „Нива“ - та на Ламбро, и образувалото се „стадо“ бързо и смело окупира една градинка в периферията на града. След като взехме „визите“ си за посещение на Света гора, решихме да пренощуваме тук и да поемем натам на идната утрин. Това ни даде възможност да преосмислим и пренаредим не само предварителната програма, но и багажа си. Новият план предвижваше да „доовършеем“ вече познати райони, като успоредно с това да разширим периметъра на действие. Това обаче предполагаше не само нощувка и изхранване в манастири и скитове, но
и спане на диво, и осигуряване на достатъчно храна за из път. След дълги прения, подбрахме леко преносима и достатъчно калорична храна, и направихме разкладка за всички ни за 5 дни. После разпределихме тежестите така, че всеки да носи по 15 - ина килограма багаж и полегнахме. В ранната сутрин на втори септември се качихме на ферибота и отплавахме за пристанището на скита „Света Анна“. Паркирайки се там, хванахме баира за към скита и малко преди обяд вече бяхме там. Прекрасно е, когато знаеш местният език и още повече, когато повече от хората наоколо сричат на всякакъв друг. Нашият Ламбро не само, че бързо уреди настаняването ни, но и възможността да преспим в скита повече от една нощ. Отгоре на всичко успя да „омае“ игумена и да събере информация за още пещери в района. Денят се беше преполовил и нямахме време да „нападнем“ към съседния скит „Малка Света Ана“, затова решихме да се разделим и впуснем по дирите на пещерите, посочени от монаси-
те. Общо взето резултатът не беше значителен. Въпреки храстинга и баиринга, така и не намерихме една от пещерите, но бе открита друга. Гневен монах обаче изгони нашите, защото мястото било частно. Някъде доста по-ниско от нас, до пътеката за Неа Скити, Ламбро намери някакъв странен тунел. Все пак бе открита пещерата на Давид, която заедно с Йоргос успях да картирам на следващия ден. Рано сутринта грабнахме джаджите и буквално изприпкахме до съседния скит. Ходенето ни там през миналата година беше съвсем безуспешно. Поради езикови проблеми така и не можахме да научим местоположението на нито една пещера, която знаехме, че се намира наоколо. Сега нещата се оказаха по-прости. Нашият посланик Ламбро бързо събра нужната ни информация, после се разделихме и всяка група пое към изпълнение на задачите си. Жорж и аз запретнахме ръкави, за да картираме една интересна двувходова пещера. По-голямата част от нея беше превърната на склад, но това не я правеше безинтересна. В периферията й, почти до входа беше иззидан кладенец, което подсказваше че тя е била дълго и трайно обитавана от монаси. Руската група заедно с Ваньо отскочи до пещерните килии, които бяхме локализирали миналата година, а Ламбро и останалите се насочиха към пещерната църква „Св. Дионисий и Митрофан“. В края на краищата Ламбро и Йоргос се затриха някъде, за да търсят из камънака и бодливите храсти другите пещери. Щом отхвърлихме задачите, хапнахме заедно, но това не сложи край на работния ден. С Жорж решихме да огледаме по- детайлно района около скита „Данило“ и по-точно - какво ли има в една къщичка, „лепната“ на скалите. Стигнахме до там доста потни, но първоначалните ни опити да задоволим любопитството си, се оказаха безуспешни. Накрая открихме едно високо и за щастие - отворено прозорче. Провряхме глава и какво да видим, зад стената на къщата имаше малка пещера, към която можеше да се влезе откъм сградата. Ако не беше лазерната рулетка, едва ли щяхме да можем да картираме пещеричката. В късния следобед, почти всички (без Ламбро и Йорго), отмаряхме в скита, изчаквайки вечерята, с която монасите благосклонно решиха да ни нагостят. Групата на Ламбро обаче така и не се появи. Накрая, както му е редът, портите на скита бяха затворени и нашите хора останаха навън. Преди това да се случи, Ваньо и Иля поеха към местността „Ставрос“ („Кръста“), с уговорката да се срещнем там на следния ден. Съвсем се беше стъмнило, когато чухме гласове, а по-късно и тропането по дворната врата. Нашите си дойдоха. Най-сетне можеше да направим равносметката за деня – проучени и картирани 10 пещери. Спахме на двора, защото в спалните трябваше да настанят други гости. След сутрешното кафе, нарамихме раниците и поехме към „Кръста“. По-голямата част от пътя си е баир – първата част от изкачването е по стълби, което не е изключение за Атон, после пътеката става планинска. Вляво и вдясно се въздигаха стръмни до отвесни скали, така бе и пред погледите ни, което вселяваше в нас логичният въпрос къде и как ще излезем от този зандан. В скалите вляво от пътеката съзрях отвор, зумнах го и щрак, образът се запечата във фотоапарата ми! Щом прегледах снимката, се провикнах към идващите отдолу другари, да вземат да проверят за какво става дума. И се започна едно катерене! Утрепахме един час за картирането на една малка дупка. През това време аз успях съвсем случайно да намеря още една пещера и с помощта на Сергей - да я картирам. В рамките на тази акция успях да загубя, а по-късно и да намеря очилата си, което ни даде повод да кръстим дупката „Загубените очила“. Групата отново се събра и продължихме нагоре. Когато потта отново бе избила на главата ми, се озовахме пред табела с надпис „ Аязмо“. Хвърлихме раниците на разклона и освободени от товара почти изтичахме до мястото, за да видим, че става дума за нещо като полупещера. Отворът под скалата въвеждаше в малка заличка. На пода й имаше захлупен с капак отвор, водещ към подземна цистерна за вода. Водата беше ледено студена и докато повечето от нас се радваха на сладостта й, Ламбро спретна карта на тази странна дупка. Скоро стигнахме до „Кръста“. Ваньо и Иля вече се бяха разшетали наоколо и за наш голям късмет бяха открили (макар и отдалече) местоположението на пещерата на Иларион Грузинеца, за съществуването на която бяхме научили от писанията на руски поклонници в Интернет. За наличието на други пещери в района почерпихме сведения от книгата на един атонски монах, която Ламбро носеше. Разделихме се и плъзнахме наоколо. Едва ли е възможно да опиша тук с подробности какво и как се случи през деня, но в края на краищата с дружни усилия картирахме шест пещери. Нощта изкарахме край коритото на една пресъхнала чешма, а на сутринта се разделихме на две – моя милост, руснаците, Йоргос и Тео поехме към скита „Василиус“, а останалите към „Кавсокаливия“ – скит, около който скитахме предишната година. Спускането с денивелация повече от 800 метра ни остави без колена, ама нямахме избор. Лошото беше, че наличието на данни за пещери по маршрута така и не оправда надеждите ни. Въпреки упътванията на един любезен монах, Сергей и аз така и не намерихме на указаното място „многото“ пещери. Останалите хукнаха да търсят голямата водна пещера, която монасите били каптирали, но когато се върнаха се оказа, че това е познатата от миналия ден пещера на Иларион. Слънцето, баира, а и разочарованието от несполуките ни взеха силите и на около час път от целта спряхме да отморим. Хапнахме, каквото имахме и го ударихме на дрямка, а после със свежи сили поехме към пристана на Карауля. Тръгнахме да търсим пещерата, за която ни бе съобщил един монах. Според описанието тя се намираше в двора на монашеска къща, която
едва намерихме. Входът, бе прикрит с дъски, но и доста тесен. С влизане без разрешение рискувахме да си навлечем неприятности и затова започнахме да викаме стопанина и нахално да тропаме по портата. Йоргос се престраши и заобикаляйки портата, реши да погледне дали човекът си е у дома. Докато това се случваше, вратата рязко се отвори и явно раздразненият монах ни напъди. Така и не успяхме да проучим дупката. Щом преглътнахме неуспеха, насочихме търсенията си към откриването на подхода към пещерите, в които живееха монаси - отшелници. Входовете на тези обители бяха прорязали скалния откос над морето. Към тях водеха две „въжени линии“, по които отшелниците се снабдяваха с храна и вода. Знаехме само, че достъпът към комплекса от пещери се осъществява чрез спускане и придържане по някакви синджири, но къде бе началото на „железния път“ - не ни беше ясно. На свечеряване гърците и аз се отказахме от издирванията, и слязохме на пристана, за да потърсим място за преспиване. Иля и Сергей се върнаха почти по здрач с радостната вест, че са разкрили загадката. Рано сутринта руските ни приятели се насочиха към пещерите на отшелниците с разузнавателна цел. Върнаха се след два часа, силно впечатлени от видяното и преживяното. Разказаха ни, че комплексът от пещери е твърде голям и интересен, като дължината само на една от тях била повече от 200 м. Споделиха още, че успели да установят контакт с четирима руски отшелници, които първоначално се държали резервирано, но в последствие се съгласили да ги допуснат до пе- щерните си жилища. Още на място решихме, че монашеският комплекс трябва да бъде изследван подробно, което да бъде една от основните задачи на експедицията през 2013 год. Качихме се на ферибота буквално в последния момент – Иля, Сергей и аз, за да се придвижим до Неа Скити, а гърците към Уранополис, защото отпуските им бяха свършили. Щом слязохме на пристанището, без да се бавим, се насочихме направо към пещерите, които бях забелязал от ферибота при предишното ни пътуване. Първите две се оказаха малки, до другата се добрахме трудно, но усилието ни бе възнагра дено с една широка, висока и светла пещера. Изпепелени от жегата и против съществуващата на Атон забрана за къпане в морето, решихме да се освежим – нещо, което доведе до откриването на нови две пещери. Щастието да открия първата се падна на мен. Плувайки покрай скалите, забелязах че под тях се открива неголям пещерен отвор. Мушнах глава и какво да видя – пред мен зее пещера, в която лежи тюлен. Стори ми се твърде голям, затова реших, че скоро е умрял и е почнал да се подува. Все пак грабнах камък от дъното и го запратих към животното. Липсата на реакция ме накара да повторя упражнението, при което тюленът рязко се обърна и стремглаво се спусна към входа.Бидейки до шия под водата, едва успях да „отскоча“ встрани, докато животното се стрелна покрай мен и потъна в дълбината зад гърба ми. Щом се успокоих, картирах пещерата, което добави още девет метра към общата дължина на проучените от нас пещери. Докато се случваше всичко това, Сергей достигна с плуване най-голямата пещера, която успяхме да проучим през този ден. Трябваше да я картираме, но нямаше как да занесем без намокряне геоложкият компас, с който разполагахме. Иля се сети, че разполага с ориентировъчна бусола, която щеше да свърши работа. Оставаше да си набавя подходящ планшет за картиране. Намерих на брега парче стиропор, разчертах таблица върху него, което окончателно реши проблемите с пособията за картиране. Когато доплавах до пещерата, реших че усилията си струваха. Оказа се, че това е обширна и обемна морска пещера с дължина 30 м. Проучването й увеличи броят на изследваните през деня пещери на пет. Тук ще пропусна детайлите от историята затова, как успяхме да намерим подслон в скита, но не без да спомена, че това стана благодарение на един руски монах. Иля преспа в неговата килия, а когато сутринта се върна при нас ни каза, че там се намира и пещерата, до която не можахме да се доберем миналата година. Монахът разрешил да я посетим и благословил начинанието да я картираме. Направихме го набързо, но не и през куп за грош. Както повечето обекти край Неа Скити, пещерата бе образувана във варовикови брекчи, но за разлика от тях беше със значително по-голям обем. Веднага след картирането слязохме на пристанището, за да изчакаме ферибота, на който се беше натоварила останалата част от дружината - Жорж, Ваньо и Мики, гръцки пещерняк, който след „дезертирането“ на останалите елини се присъедини в помощ на отбора. В крайна сметка отплавахме към манастира „Ксенофонт“. Щом го разгледахме, поехме по брега към арсаната (пристанището) на съседния манастир „Дохиар“, където преди година бях забелязал три отвора. Първият от тях не заслужаваше внимание, но другите два се оказаха входове на
сложни по морфология пещери, в чието картиране трябваше да вложа повечето от картировъчните се умения. Междувременно народът се изнесе към манастира с надеждата, че ще успеем да уредим преспиването си там. С голям зор начинанието успя, но не и без жертви – монасите отказаха да настанят Жорж и Мики, защото в манастира не можело да нощувам миряни с дълги коси! Решихме трима от нас да останат в манастира, а останалите заедно с Ваньо да пренощуват някъде навън. Така и стана. Следващият ден се оказа последен за тазгодишните ни проучвания на Атон. Те приключиха с картирането на още една пещера. Нарекохме я „Локум пещера“, защото там открихме кутия български локум. Съвсем не беше лош. За десерт посетихме „Голямата морска пещера“ на арсаната на манастира „Костамонит“ (56 м), която бяхме картирали с Ваньо преди. После, ами после взехме ферибота и поехме обратния си път към родината. Равносметката: Проучихме нови пещери около скитовете „Св. Анна“, „Малка Св. Анна“, „Данило“, „Кавсокаливия“ („Св. Троица“) и между манастирите „Ксенофонт“ и „Духиар“, като бяха обхванати обекти, разположени от морското равнище до височина от около 800 м над него. Открихме общо 45 обекта, от които картирахме 36 пещери с обща дължина 436 м. Останалите 9 обекта бяха огледани и им бяха съставени окомерни скици. Между тях е и вероятно е най-дългата засега пещера на полуострова. Локализирани, но не изследвани, са още 2 пещери, едната от които със значителна сигурност е т. нар. „Голяма Атонска пещера“. Според съществуващите данни тя е проходна пещера, с широчина на входа 50 м, височина около 80 м и дължина над 150 м.
Автор: Алексей Жалов

Проект Атон 2012

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.