Перуна дупка или 20 години по-късно

От тук се вижда входа на пещерата. Снимка: Константин Стоичков ПК "Хеликтит" София.
Андрей Христов на вхида на пещерата. Снимка: Константин Стоичков ПК "Хеликтит" София.
Нагоре. Снимка: Константин Стоичков ПК "Хеликтит" София.

05,08К. Стоичков, Н. Керенчев и А. Христов.
Проучване и картиране на Перуна дупка. с. Калотина.
 
Понякога, се случва всичко да се обърка до неузнаваемост, но накрая така се подреждат нещата, че всичко се получава перфектно. Такива ситуации са рядкост, но се получават понякога.
 
В петъка нямаше яснота къде ще се отиде, а на мен много ми се мърдаше нанякъде. С Керенчев се бяхме разбрали да отидем на въже, а с Андро можеше да направим разходка на Понор планина. Някак си последните седмици бях почнал да мрънкам, че ми се прави нещо по динамично. В последния момент се получи интересно сведение за пещера на самата граница до която трябва да се слезе с въже. Чухме се с Иво от Драгоман, той каза, че ще е добре да се предупреди в поделението и решихме да оставим за по-натам ходенето до границата. Андро се обади и каза, че разходката отпада и ми даде варианти между десант на „Перуна” и спускане до „Таирова”.
 
Иска ли питане, както се казва „Ако ще е Гарга нека да е рошава”. Ако ще е десант, нека е на „Перуна”.  
 
„Перуна дупка” или „Перунова дупка” е пещера разположена високо в скалите на десния бряг на река „Нишава”, веднага след последните къщи на село „Калотина” по посока село „Беренде извор”. Не се забелязва от всякъде, но от моста над реката и от ЖП линията се вижда, гигантски отвор на югоизточната стена на едно от величествените скални ребра, които се разкриват. Труднодостъпна и до момента за нас недостижима. За първи път забелязах този вход по време на втората ми полагаема отпуска от казармата. Тогава с Живко и още приятели ходихме на „Калотинската Темна”, както обичаме да и казваме и на втория ден скитосвахме из скалите. Направихме бегъл опит тогава да се качим, но се отказахме най-вече заради жегата. По-късно в книгата на Николай Джамбазов, „Пещерите в България” от 1958 намерих макар и кратки сведения за нея. През годините разпитвахме местни жители и те еднозначно посочваха, че тази пещера е именно „Перуна дупка”. Също така стана ясно, че местните са влизали в нея и, казваха, че не е голяма навътре. Самостоятелно и заедно с Андро имахме няколко теренни обхода. Реално обиколихме масива от всякъде, дори имахме един почти успешен опит да се качим до входа, чрез изкатерване отдолу по един много удобен „винкел”, но уви накрая и времето не беше с нас и се наложи да слезем с пръст в уста. Бях пробвал и по едно доста лесно за качване скално ребро и стигнах до поредната премка от която входа се виждаше близо, но не беше безопасно слизането, както и през масива северозападно от пещерата, където достигнах до отвесни и непреодолими скали за изкачване. Миналото лято открихме пак чрез сведение на местен жител проход през една от премките на скалните ребра срещуположно и над пещерата. Тогава се и натъкнахме на две пещери и решихме, че ще е добре спускането от горе да е с въже и се заехме с тях. Така все пак добих представа, от къде бихме успли да се спуснем без много зор.
 
Събрахме се в неделя в клуба, взехме доста инвентар („страх лозе пази”), включително машината, анкери и доволно канап. Андро каза, че сме много „хеви метЪл” и вероятно ще е излишно мъкнене.
 
На място решихме да направим един предварителен оглед от линията на влака, защото се вижда много добре масива и възможностите за слизане, както и да направим няколко снимки за ориентиране ако се наложи. Не знам защо но, всеки път, когато се качим на тази линия минава товарен влак, странно ми е... След като се разнесе пушека на локомотива, Андро извади бинокъл с който обстойно и влизайки дори в спорове огледахме масива. Показах им до къде съм стигал, но самият масив е с много крива структура и дори от тази позиция не всичко се виждаше. После Андро паркира в селото на сянка и с раници и прониквачки поехме по пътя. Местни и приходящи любители на къпането в реката ни гледаха странно и ни се чудеха. После по баира през шубраците, които „подстригвах” с лозарската ножица и по сипеите нагоре се сещах за мисълта на Мони, че сме си сбъркали хобито. А то, денивелация си се набира. В гората и шубрака е поне на сянка, но на сипей и наклон над 50 градуса жегата си се усеща. Усеща се и липсата на физическа форма, която се опитвам да заменя с инат. Андро, като младеж изприпка напред и по едно време ни пресрещна, с радостната вест, че е намерил премката, за която му казах. След малко бяхме на равно и на сянка под едно симпатично надвиснало „павенце”, Масива е доста крив, но рядко пада нещо.
 
Отдъхнахме си, някои, а може би всички надникнахме зад ръба на скалата от едно безопасно ръбче и бяхме на едно мнение, че пещерата е на около 30 метра под нас и е близо. Подготвихме инвентара и накичен яко закачих торбата с почти 100 метра въже. За начало се вързах за две солидни дръвчета и след това спускането е по приятен наклон с неприятен шубрак, в който „подстригах просека”. Достигнах до скален праг. Под него беше наклонена поляна с шубрак и не се виждаше дали има още скални откоси. От шубрака не се виждаше долината, което беше добре. Наистина е доста високо! Посредством машината изградих две упори на анкери и освободих въжето, на Ники. Последва спускане по поляната, заобиколих шубраците и неусетно бях на входа на пещерата. Някак си много лесно стана този път, като се сещам за предните неуспешни опити и станалото нарицателно „Перуна-недостижима”. За огромна моя изненада Андро се появи също, но беше намерил прословутата пътека на местните. За нея той после каза следното!

 
Пътека и следи от такава отдавна няма; решилият да се пробва трябва да няма проблем с височините, тъй като от определен момент нататък се минава по ръба над скалите; трябва да се внимава с риска от събаряне на камъни, които може да стигнат до пътя долу и да ударят някого; и в никакъв случай да не се правят опити за минаване при мокро, влажно и студено време, тъй като почти през цялото време човек се движи по мъхове и високи треви....
 
Събрахме се тримата и ... страшен кеф. От входа на пещерата се отваря много просторна гледка към долината и към високата част със скалните кули и ребра. Това добре, но ни чакаше и проучвателна дейност. Първоначално отделихме време да разгледаме пещерата. Входът е с размери 6 на 4 метра с почти правоъгълна форма. От него в северна посока се развива възходяща галерия, като пода е покрит с наслаги, най вече фин пясък и глина. Забелязват се малки и големи камъни, като някои от големите са така заклещени в галерията, че са събрали наслаги и са образували прагове. Лявата страна е заета от скала, която се издига като „естествена рампа” до самия край на галерията. Краят е зала с размери 6х5х5 метра. Разкрива се и къс горен етаж, който води до цепнатина от която се вижда слънчева светлина. Явно пещерата преминаваше през цялото скално ребро. Дължината и окомерно беше около 30 метра с десетина метра положителна денивелация.
 
Разгледахме обстойно и всичко което можеше да се разгледа. Имаше интересни дендрити, много интересни форми образувани от мразовото изветряне на скалата, но и драсканици и иманярски трапове. Нещо обичайно за района! Най-късния надпис беше от 2003 година, а на едно местенце се натъкнахме на фрагменти от керамика-дребни и кости-още по-дребни. Доста гуано имаше на много места в пещерата, но се натъкнахме само на два прилепа. В предверието има обаче високи комини – над 10 метра и вероятно колониите ако ги има през годината тях предпочитат. Личеше си, че пещерата някога е използвана за пладнуване на кози. След разглеждането се захванахме и с картирането. Андро и Ник се сработиха с инструментите, а аз скицирах. Просто нямаше как да взема за това идване дистото и таблета. И по-добре, защото така си разпределихме идеално нещата и доста експедитивно картирахме.
 
Време беше да тръгваме, че ни очакваше първо драпане нагоре и после много неприятно слизане до колата. Пуснах Ник пред мен и разекипирах. Събрахме се пак горе на сянката и хапнахме. В близост имаше ароматна мента, която правеше обстановката повече от прекрасна, а ние бяхме доволни от свършеното.
 
Слизането не ни се упря, а Иво вече ни чакаше в Драгоман за да разкажем. Седнахме кой на бира, кой на безалкохолно и се отвори една приказка за пещери и сведения за нови и нови, че за малко да забравим, че бързахме да се прибираме.
 
Няма как, всяко хубаво нещо си има край. В случая обаче имаме сведения в този район за още поне 7 пещери до които ще трябва да стигнем със спускане. На някои от местата ще си е сериозно висене. Така, че ще има продължение. Проучванията на пещери по поречието на река „Нишава” продължава. 

Снимки:

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.