Пещерна експедиция „Лаос 2017“ - Пътеписът

Пещерна експедиция „Лаос 2017“ започна на връх Ивановден, на летище София с приповдигнат дух и весело настроение на-17ºС. На 8 януари пристигнахме в Банкон и по стара традиция пийнахме бира за здраве, след което продължихме към мястото на срещата с Литовския вожд. Вождът беше отличник в СССР-то школо на времето и в частност почитател на „Червената Армия“. Чакайки го в парк Chatuchak постепенно започнахме да осъзнаваме, че разликата от минусови към високи плюсови стойности на целзия ще бъде от критично значение в следващите няколко дни. След появата на вождът, тръгнахме към автогарата обикаляйки три пъти парка против уроки и прескачайки оградата за късмет.
Достигането на заветната цел - Лаос започна със седемнайсет часово пътуване през Тайланд, последвано от прекачване на друг автобус, за да преминем граничния мост над река Меконг. На 9 януари пристигнахме в град Такек, Лаос и веднага открихме местната бира, която приповдигна духа на групата. След лек преход на около 30ºС достигнахме нашия хотел.
Под командата на Литовският вожд, експедицията започна на следващия ден (10 януари). Аз и Киро използвахме местен автобус, с който трябваше да стигнем до село Ban Thangbeng, а вожда и Цецо тръгнаха на скутери. Идеята беше да се срещнем в селото и след това да продължим заедно на скутерите по черния път. Преживяването в автобусът беше невероятно, имаше телевизор на който се въртяха местни хитови песни, вентилатори, които трябваше да охлаждат въздуха и не на последно място пластмасови столове на пътеката за още пътници. След около час се събрахме в селото и тръгнахме по двойки на скутерите по черен път към първата пещера. По пътят, вожда се мислеше за Шумахер и паднахме четири пъти за здрав дух и здраво тяло, след което стигнахме до река, след която трябваше да е „заветната пещера“. Оказа се обаче, че мостът е счупен и няма как да преминем. Също така стана ясно, че Цецо и Киро са спукали гума. Това беше първото предизвикателство, което трябваше да преодолеем без да сме се аклиматизирали към високите стойности на целзия. Вождът, обаче като първенец в СССР-то школо не се предаде и намери в нищото местен жител с лодка, който го закара до отсрещният бряг. След около половин час той се върна с майстор на гуми, който позакърпи положението. Поради факта, че денят беше към края си, отидохме да преспим в най-близкото село. Спахме в дървена наколна къща при местно семейство. Хората бяха изключително гостоприемни и ни предложиха вода и храна. Ние от своя страна ги почерпихме с Българска домашна гроздова ракия и така лека, по-лека се разговорихме. Всеки говореше на своят език и в същото време езика беше един. Събуждайки се рано сутринта се поогледах и видях идилия, която за съжаление рядко вече може да се види в страните членки от Евросъюза, а именно животни и хора живеят в хармония. Биволите се разхождаха свободно, прасета викаха своите малки да се изкъпят в калта, а кокошките и патиците сами излюпваха пиленцата си. Хората бяха горди, гостоприемни и честни, качества, които рядко се срещат в нашия глобализиран свят!
Денят беше пред нас и вожда реши да посетим друга пещера, която се намира на около 2км от селото. Силно доверчиви и несъзнавайки какво предстой ние марширувахме ведро след него в джунглата. Вървяхме през пресечен терен в горещото време, с 1,5л. вода за всички и без храна, а пещерата така и не се показваше. След като се дехидратирахме, Цецо намери лимон, който разряза на две. Този лимон ни отнесе за секунди в Рая, но реалността ни върна обратно в джунглата и жегата. Стана ясно, че сме изминали около 17км, а пещера никъде, за това решихме да поемем обратно към селото. Върнахме се напълно изтощени, но за наш късмет в началото на селото имаше магазинче за всичко. След като се хидратирахме обилно с няколко бутилки хмелов нектар и разбрахме, че цял ден сме се лутали напразно, поехме към следващата точка. По пътя скутера на който се движихме аз и вожда се развали, за наш късмет в друго село. Местните хора веднага се притекоха на помощ и докато майстора поправяше скутера, друг мъж излезе с бутилка плодова ракия и започна да ни черпи. Разбира се като истински българи и ние извадихме нашата ракия, която се оказа прекалено силна за лаотяните. След сладката пауза в селото и поредния сръчен майстор, тръгнахме отново по пътя си. В късният следобед стигнахме до нашата втора точка. Оказа се красиво място, с пещера от която излизаше вода и формираше кристално синьо езерце, оградено от лиани и друга растителност. Направихме си лагер близо до езерото в една ниша, която е свещено място за местните. След това се изкъпахме в езерото с дрехите и така се получи комбинация с пране. Запалихме си огън, около който седнахме и пийнахме по глътка ракия за дезинфекция.
На следващият ден вождът беше станал рано и отпивайки няколко гълтока оризова водка му беше просветнало. Показа на Киро пътеките към две пещери. Първата пещера беше с изпълнена с големи пещерни бисери и черупки на калцифицирани охлюви. Втората пещера беше с огромен обем и проходна. По пътеките и към двете имаше рекички над които бяха паднали дървета по които минавахме. Някъде там с Цецо се опарихме от отровна лиана, ефекта на която може да се сравни с по-лека степен на изгаряне.
На следващият ден (13 януари) се върнахме в нашия хотел в град Такек. Връщането отново включваше две части, за мен и Киро това беше на стоп с камион до село Ban Thangbeng и спален автобус до Такек. В автобусът ни дадоха найлонови пликчета, които ние използвахме като калцуни, оказа се обаче, че трябва да си събуем обувките и да се качим на леглото най-отзад. Бидейки много мръсни ние се спогледахме, погледнахме и стюардесата, а тя кимна положително с глава и така се озовахме на общо легло в края на автобуса. Пътуването беше комфортно и се сприятелихме с нашите съквартиранти по легло.
Следващият ден беше посветен на туризъм и включваше посещението на свещената пещера на слона и водната пещера „Thamnangene“. След втората туристическа пещера пробвахме лаоски лют аперитив, който се наливаше с черпак от кокосов орех в малки чашки. По обратният път към хотела се отбихме в „Green house” или европейско селце за катерачи. Учудването ни беше голямо, когато открихме нещо което има много общо с европейските заведенията за бързо хранене, но не и с Лаос. С други думи лежащи западноевропейци, които смучат смутита и се тъпчат с бургери. След прибирането ни в града и с наближаването на залеза, отидохме по крайбрежната улица на река Меконг, която е изпъстрена със сергии предлагащи риба, жаби, пилета, дробчета и дори яйца на скара. Хапнахме доволно, а за десерт си поръчахме нещо като баничка с банани. След този ден и последвалата „Гурме“ вечеря, вече се бяхме аклиматизирали към Лаоския климат.
На 15 януари тръгнахме отново към джунглата за около петдневен престой. Киро и аз отново използвахме автобус до село Ban Laokha. Автобусът беше препълнен и докато аз седях на последната седалка с две местни момичета и двама французи, на Киро му се наложи да използва един от пластмасовите столове на пътеката. Шофьорът беше забравил, че трябва да спре на нашата спирка и за това се наложи да прескачам пътниците насядали по столовете на пътеката, докато едно местно момиче не викна на лаоски, че трябва да спрем. Слезнахме малко след селото и след придвижването ни до мястото на срещата с Киро жадно изпихме по кенче бира за хидратация в иначе горещия ден. Не след дълго Цецо и вожда пристигнаха. След това продължихме по двойки на скутерите към „заветната пещера“ от предния път. Обаче и този път не стигнахме до нея, т.к. селото от което трябваше да вземем лодка, която да ни прекара на отсрещния бряг на реката беше изселено по някаква причина. Оставаха само два часа до настъпването на мрака и за това направихме лагер в изоставения будистки храм. Това не беше всичко, за пореден път подчинявайки се на вожда не бяхме взели храна и достатъчно вода. Едно не много умно решение от наша страна, т.к. за разлика от него на нас ни липсваше подготовка в Червената армия, а оризовата водка не можеше да замени водата! Наложи се да изрева на вожда, като изчезващ вид пантера в лаоската джунглата. Това даде резултат и купихме вода и инстантни спагети от най-близкото населено място. След това се оттеглих на брега на реката, за да се наслаждавам на залеза и тишината.
Рано сутринта на следващия ден тръгнахме отново да търсим брод към „заветната пещера“. Минахме през свещената гора на слона и стигнахме до село Ban Thana, където Киро и аз минахме с багажа през плаващ мост направен от бамбук, докато вожда и Цецо прекарваха скутерите на дървена платформа разположена върху две лодки, дърпайки се по въже до отсрещния бряг. На отсрещният бряг на реката всички се събрахме и докато Цецо отпочиваше от дърпането на лодката аз, Киро и вожда тръгнахме да търсим поредната пещера. По пътя пресякохме огромно оризище в което работеха няколко човека. За първи път тогава осъзнах, колко е тежък този земеделски труд, защото трябва да работиш приведен цял ден с боси крака във влажното оризище, под жаркото слънце и стръкче по стръкче да разсаждаш ориза в огромното наводнено поле. Труд, който остава незабелязан и неоценен от нас чедата на глобализацията и европеизацията!
Пещера неоткрихме и поехме отново по пътя си. След половин час пътуване стана чудо, оказа се, че „заветната пещера“, не е само легенда, а наистина съществува. За първи път тогава от началото на експедицията щастието бликаше от вече изморените ни очи. Заветната пещера се оказа водна, проходна, пещерна система, а пред нея имаше бамбукова горичка, което правеше мястото идеално за лагер през следващите няколко дни. За първи път от началото на експедицията в този лагер имаше изобилие от вода. Така дехидратацията от предните дни вече беше забравена и с нови сили се захванахме да изследваме района ден по ден. Моето основно занимание беше през нощта, когато се опитвах да проуча прилепното разнообразие. През деня задълженията ми включваха преваряване на вода до обед и проучване на пещерната фауна следобед, заедно с Киро и вожда. Мъжката част в лицето на Цецо, Киро и вожда извършваше обход и проучване на района за нови пещери до обед, което включваше катерене по остри като ножове скали, защита от нападение на макаци с подръчни средства и посещаване на някоя от частите на пещерната система. Следобед Цецко преваряваше вода и готвеше инстантни спагети за вечеря. Дажбата ни беше едно пакетче за нас тримата само вечер, докато вожда се усамотяваше във ВИП палатката и нагъваше от тайните си запаси. Това беше разбираем подход от негова страна, вземайки под внимание факта, че ни тренираше в реални условия и само отличниците щяха да продължат святото му дело!
От гледна точка на пещерната фауна установих, че всички животни имат алохтонен произход, т.е. през дъждовния сезон реките се разливат и се обединяват с водите в пещерната система, което води до навлизането на риба, раци и миди. Насекомите и другите безгръбначни животни имат троглоксенен и троглофилен характер, т.е. използват пещерите за укритие или за място за размножаване. Прилепите в района бяха предимно от групата на подковоносите, като някой горски прилепи както и част от плодоядните пиеха вода от преддверието на пещерата.
Неусетно унесени в нашите занимания изминаха четири дни и на 19 януари дойде време да се върнем в Такек. Обратният път към града за мен и Киро отново беше изпълнен със силни емоции. Возихме се в поредният местен автобус, но този път той беше най-раздрънкания от всички до сега, а шофьора беше хибрид между Лауда, Сена и Шумахер. Той караше с около 100км и надпреварваше камиони, джипове и други автобуси. По време на това високо адреналиново преживяване на задната седалка, ние се сприятелихме с двама местни.
На 20 януари сутринта, след почивка от половин ден и една нощ тръгнахме към поредното предизвикателство. За разлика от предишните пъти, сега не използвахме автобус, а само скутерите. По пътя Цецо и Киро отново спукаха гума, но за късмет в село. Местният майстор, младо момче като с магия оправи гумата, след което си отвори бутилка бира със зъби. След около 20км пътуване пристигнахме в райско местенце наречено Khoung Kong Leng или синята лагуна. Синята лагуна представлява кристално син и чист извор с все по нарастваща популярност сред туристите и вече апетитна хапка за инвеститорите. На това място аз останах да пазя багажа, докато Цецо, Киро и вожда отидоха да огледат района за потенциални пещери. Между временно аз си облякох банския и попувах с младеж който срещнах на място и това повлече крак, защото след около половин час група френски младежи се присъединиха към нас. Докато аз искрено се забавлявах, Цецо и Киро бяха подложени на поредната тренировка, която трябваше да доведе тяхното окончателно възмъжаване и приемането им в лоното на „Червената армия“ и СССР-те отличници. По-късно само Киро беше приет, но това е друга история.
След завръщането им от огледа вожда дръпна малко оризова водка за отскок и танцува с местните девойки, докато Киро и Цецо гледаха отчаяно към бирата. Тази толкова мила сцена беше прекъсната от залеза, който ни напомни, че трябва да си намерим подслон за през нощта. Имахме късмет, защото само на около 3км имаше селце в което ни приюти местно семейство. Те държаха и кръчмата край пътя в която аз, Цецо и Киро прекарахме вечерта, съзерцавайки звездите и пиейки бира за превенция от дехидратация. Същата тази вечер жената нижеше шишове от свински дроб за празника на следващия ден. Поради факта, че Цецо обича да помага на ближния, той веднага запретна ръкави и започна да ниже шишове с нея. Аз също неможах да остана безучастна и се включих към низането. Това беше един прекрасен завършек на вечерта. На следващият ден трябваше до стигнем до пещерата на прилепите, след преход от около 18км. Преходът през джунглата този път за нас вече беше детска играчка. През нощта отново проучвах прилепното разнообразие и установих, че в пещерата има колонии на три различни вида прилепи.
Tsvetan Parov: "На следващият ден ни чакаше “последният напън“, лежейки в хамака по изгрев слънце дочух гласът на вожда, който с нежна интонация подканяше Киро да става за да тръгваме към върха на планината над нас преди да е напекло слънцето. Чевръсто се изсулих от спалният чувал, и още незавързал обувките си, подпирайки се на бамбукова тояга със сънлива физиономия се понесох след бързащият Вожд, а зад мен Киро споделяше мнението ми, че не сме пили кафе и не е редно да тръгваме толкова рано. След около 10 мин. достигнахме подножието на видимо непроходимата планина. Вождът с умело око успя да открие пътеката която почти вертикално след около час катерене ни изведе високо горе над долината. Слънцето нежно прежуляше но това не можеше да ни спре в устрема ни да се катерим нагоре и все по-нагоре…..Когато в един момент чувството ми за вършене на безсмислени неща надделя и казах на Вожда ,че спираме с Киро до тук. Късмета ни се усмихна когато видяхме местен ловец който ни обясни ,че тук пещери няма. И така, обърнахме посоката и след час бяхме в лагера, където се спретнахме и поехме по 15 километровият път към синята лагуна, а вечерта отново спахме в къщата на местното семейство." Същата вечер цялото село се беше събрало, защото бяха заклали бивол. Докато ние пиехме бира те ни почерпиха с прясно полуизпечено месо, най-вкусно нещо което някога съм яла. На следващата сутрин разфасовката на бивола продължаваше и Цецо отново се включи да помага на мъжете. А аз просто си седях, заобиколена от крави и биволи тръгнали на някъде, прасенца тичащи по майка си и кокошки водещи пиленцата си. Заобиколена от хора изпълнени с гордост и чест, хора които помагаха без да чакат отплата, хора на които се възхищавам. В този момент осъзнавах, че експедицията приключи, а ние трябва да се върнем в нашия „комфортен и глобализиран свят“, заобиколени от животни расли в калъп и хора мислещи се за царе, а всъщност роби!
Tsvetan Parov: "На връщане от това прекрасно място, за наш късмет моторът на Вожда скъса отново верига и трябваше да спрем в едно крайпътно село. Докато майсторът поправяше мотора Киро и Хели отидоха за бира, а ние с Вожда тръгнахме да проверим една пещера до селото. Оказа се огромна ,много красива пещерна система от проходен тип с 4 входа и много разклонения вътре. Уви ограниченото време и нежеланието на Вожда да споделя новите открития с широката общественост ни притисна и не можехме да продължим проучването. Върнахме се в селото, където моторът беше готов и се прибрахме в Такек." Така нашето пътешествие завърши, но скоро пак ще продължи, към нови по сияйни висини и подвизи.
 
Автор: Хелиана Дундарова (статията е публикувана с разрешение на автора)

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.