"Виж Неапол и умри" e казал Гьоте, след посещението си в селището, отразяващо се във морските води миещи подножието на Везувий. Рим е не по-малко живописен и неотразим, което е накарало неизвестен автор да перефразира казаното от немския класик с фразата „Виж Рим и умри“ – с други думи, който веднъж види вечният град и почувства неговите старинност и дух, вече може да си отиде спокоен, че е познал едно от емблематичните места свързани с развитието на човешката цивилизация.
Когато разбрах , че през тази година Рим ще бъде домакин на международният конгрес по спелеология на тема изкуствени пещери тутакси „наточих зъби“. Реших да участвам – та кога ли друг път щях да мога да съчетая запознаването със забележителностите на вечният град с общуването с най-изтъкнатите изследователи на изкуствените пещери в света или казано още спелеостолозите.
Речено – сторено! На 10-ти март Магда и аз кацнахме в Рим. Скоро след това се настанихме в малко 2-звездно хотелче край централна гара „Термини“. После, без да се маем и с настървение, хукнахме из града започвайки от Колизеума, който без съмнение е историческата емблема на града. С това приключвам с назоваването на надземните паметници на Рим с желанието да се концентрирам върху събитието, което ни доведе в Италия.
Зала „Маркони“ в сградата на Националният съвет за научни изследвания събра около 100-на спелеостолози от 11 страни (България,Великобритания, Грузия, Израел, Италия, Русия, Турция, Франция, Чехия, Швейцария, Хърватска). Необходимо да кажа, че домакините в лицето на организацията за изследване и валоризация на изкуствените кухини „Хипогея“ съдействието на Комисията по изкуствени пещери към Международния спелеоложки съюз, Италианската федерация по спелеология, Националната комисия по изкуствени пещери и няколко местни държавни и обществени организации бяха създали отлични условия и организация за провеждане на събитието – просторна зала за представяне на докладите, помещение за регистрация с място за излагане на постерите и малка тематична книжарница. По време на кафе паузите и по обедно време ни предлагаха разнообразни закуски и напитки, които вливаха сила у всички ни за да устоим на конгресните предизвикателства. Споменавайки за тях следва да уточня, че в рамките на 3 –те работни дни на конгреса бяха представени 67-те доклади и постери, които съставляваха луксозно издаденият от организаторите сборник с материали от конгреса със скромният обем от 544 страници. На пръв поглед е тегаво да поемеш толкова много информация, но всъщност повече от докладваните работи бяха достатъчно интересни за да задържат вниманието и да погасят натрупващата се емоционална умора. Eдно от най-ценните неща на подобни форуми, без съмнение, е възможността да общуваш със себеподобните си. В най-голяма степен това се осъществи по време на организираните посещения на интересни подземни обекти. Вероятно представянето им ще представлява най-голям интерес за публиката и затова ще се опитам да ви ги опиша в кратце.
В рамките на града посетихме подземията на 3 сгради, две от които бяха църкви построени през различни периоди. Първият ни досег с потайностите бе Митреумът край Циркус Максимус, който се счита за един от няколкото най-добре запазени храмове на Митра в Рим. След като групата ни се събра, симпатична млада дама ни въведе във вътрешния двор на стара тухлена сграда. В дъното му зееше вратичка, надолу стълби които водят в неподозирано подземие. То се състои от пет правоъгълни успоредни едно на друго и свързани помежду си помещения. Те са датирни от III век след Христа, когато от тях е било пригодено за Митреум. Там, в една полукръгла ниша, се намира барелеф на Митра. Той отразява известната сцена как Митра убива бика. Под арката, има кръгъл отвор под който е вграден глинен съд (гърне) който вероятно е бил използван за събиране на кръвта на жертвания бик или прасе.
Веднага след Митреума имахме удоволствието на да посетим още два други подземни обекти с различна възраст и предназначение, а именно подземни складове от времето на император Домициан (51 – 96 г. сл.Хр) и кухините под средновековна базилика от Св. Крисогоно от XII век съдържаща впечатляващи стенописи от ранно християнска и ранносредновековната епоха.
Два дена по-късно решихме да се присъединим към руските ни колеги за да посетим заедно катакомбите на Сан Калисто. Те са най-старите официални гробища на християнската общност от Рим и датират от края на ІІ и началото на ІІІ век. През ІІІ век те попадат под юрисдикцията на Ватикана. Тогава папа Цеферино (199-217) възлага на дякон Калист (който по-късно наследява папския престол) администрацията на гробището. Касти значително удължава първоначално съществуващите две подземни галерии като заедно с това създава специален отсек за погребение на папите. За това катакомбите носят и неготово име. В крайна сметка тук са били положени тленните останки на 14 папи. През ІV век подземното гробище бива увеличено отново. В съвременният си вид галериите се простират на пет нива и общата им дължина достига 20 километра. В скалните гробове са положени телата на половин милион мъртъвци. През четвърти век катакомбите са превръщат място за поклонение, престават да бъдат използвани и постепенно паметта за тяхното съществуване се загубва.
Същият следобед се присъединихме към организираните от домакините „екскурзии“ в подземията на църквата Санта Сабина и кариерата под храма на Клавдий. Намерихме църквата лесно. Тя се намира на едноименната римска улица. Археологическите разкопки проведени там я датират от архаичния период и края на "имперската епоха“. През 2005 там са проучени подземните тунели принадлежащи към системата за водоснабдяване на града. Входът към тях се намира в градината на църквата. Достъпа се осъществява по стълба спускаща се 8 метра под земята. Системата е съставена от галерии и подземни цистерни разположени на три нива, които са били прокопани в периода 144 до 312 г. преди Христа и са били използвани до края на І век след Христа. Последва втората, а и по-интересна част от дневната програма – състояща се в проникване в кариерата за добив на вулкански туф. Тя се намира в сърцето на Рим, на няколко десетки метра от Колизеума. Разположена е непосредствено под храма на Божествения Клавдий построен от съпругата му Агрипина след смъртта на императора през 54 г.сл.Хр. Сега невероятните останки от храма (180 х 200 м) се намират във владението на манастир датиращ от ХІІ век. Преминавайки портата му стъпнахме на територия затворена за обществеността. После се озовахме по сводовете на храма, достигаме спускаща се надолу метална стълба, спуснахме се по нея и попаднахме в друго измерение. Няма никакво съмнение, че „пещерата“ е образувана в следствие на изваденият от там материал. На някои места обемите са значителни и изследователите предполагат, че кариерата е функционирала векове наред и може би дори преди изграждането на храма. Твърди се още, че наличието на подобни кариери е било обичайно за да може суровината да е близко до мястото на строителните работи. Това е логично, а и правдоподобно като се има предвид, че вулканският туф е бил градивен елемент на много от римските сгради още от времето на Римската република. Пътешествието ни из подземните галерии беше приятно и интересно. В няколко участъка имахме усещането, че се намираме в естествена пещера, защото сводовете им бяха покрити бледо жълти натеци и обсипани с цевични сталактити със същия цвят. Две кристално бистри езерца сложиха края на нашето необикновено пътешествие в недрата на Рим.
В денят преди отпътуването ни участвахме в специално уредената еднодневна екскурзия в района на Албанските възвишения отстоящи на около 25 км югоизточно от Рим. Първата ни спирка бе в центъра на градчето Албано – почти до прочутите катакомби Сан Сенаторе. Те се намират под манастира на Света Богородица на Звездата и са едни от най-важните за южната част на областта Лацио. Основани са е през 4-ти и 5-ти век като гробище на християнската общност в района. Съставени са от участъка като по-внушителния от тях е входният, където са запазени множество стенописи датирани от V до Х-ХІ век. Наистина впечатляващо място, чието посещение ни отне повече от час – основно във фотографиранета на неща, които едва ли могат да се видят другаде. Пътешествието продължи към бреговете на Езерото Албано. То е разположено в кратера на прото вулкан. Дълбочината му е 170 м, което го прави най-дълбокото в област Лацио.
Щом стъпихме на брега, се отправихме към известния дренаж на Албано. Той е свързан с завладяващата история разказана от Тит Ливий. През 395-400 г. пр.н.е., Рим е във война с града Веий в Етрурия. Един старец пророкува, че римляните никога няма да завладеят Вейи освен, ако нивото на езерото Албано не спадне. Войниците приели това предричане с насмешка. Но не щеш ли нивото на езерните води започнало устремно да се повишава. Римляните били отчаяни и изпроводили „делегация“ до Делфийския оракул за да попитат какво да сторят. Дали да не направят жертвоприношение в дненя на лятното слънцестоене? Съветът бил много по практичен – да изкопаят канал в склона през който водата да се оттече. Така и било сторено и римляните завладели Веий. Извън легендата, Прутарх отбелязва, че през 406 г., въпреки настъпилата суша, езерото рязко повишило нивото и наводнявайки всичко наоколо причинило много щети. Изследванията показват, че работата по прокарване на дренажния тунел е започнала през 398 г. и в него са участвали 30 хиляди роби. Проучената, досега, дължина на съоръжението е 1450 м. Сега пълното му изследване е обект на тригодишна програма от сдружението за проучване на изкуствени кухини Hypogea в сътрудничество с надзора на археологическо наследство на Лацио. Високото ниво на езерните води не ни позволи да осъществим планираното проникване. За да компенсираме „загубата“ се насочихме към разположения на около километър нимфеум на богинята Диана. Той се намира в близост до езерото и е създаден в естествена вулканска пещера. Създаването му е отнесено към времето на императора Домициан за който вече стана дума. През 1841 по време на проведените там разкопки са били открити много статуи и мозайки, някой от които са изложени в близката папска вила в Кастел Гандолфо. Вляво и дясно от нимфеума, в рамките на частни имоти, видяхме входовете на още две подобни пещери. Уви, нямаше как да ги посетим. Като че ли за десерт, направихме почти 3- часово проникване в дренажната галерия разположена на брега на съседното, също разположено във вулкански кратер, езеро Неми. Това приключение, поне за мен, наистина си заслужаваше. В противоречие с очакванията, галерията, макар и права, често сменяше сечението си, които досущ я правеше да прилича на пещера. В крайните й части се натъкнахме на подземен извор, който даде началото на подземен поток. Нататък подът му бе осеян с бисери. Тук-там стените и тавана бяха покрити с натеци и зародиши на цевични сталактити. Казаха ни, че досега не са били открити писмени източници относно изграждането на канала на езерото Неми. Предполага се, че той е разработен в края на шести век и началото на пети век преди новата ера. В резултат на дългогодишните спелоложки проучвания досега са картирани 1653 м от съоръжението – разстояние, което преминахме почти два пъти.
Каквото и да говорим обаче, за нас българите, в Рим има едно единствено свещено място – Църквата „Сан Клементе“ , където са погребани тленните останки в Св. Кирил Философ. Според мен, можеш да отидеш в Рим без да видиш Папата, но да не видиш „Сан Клементе“ е грехота. Разбира се, че не само отидохме там, но и с усърдие и коленопреклонност разгледахме подземието и се поклонихме пред мястото, където всички славянски народи са поставили паметни плочи в знак на признателност към делото на един от създателите на глаголицата - нашата първа азбука. Това увенча края на нашето пребиваване в Рим. Сега спокойно мога да си отида от света, ако не, отсега мечтая да отидем във вечния град отново.

Снимки: Алексей Жалов