Бях обещал на Хели да напиша нещо за това ходене из Източните Родопи. Попаднах в екипа за зимно преброяване на прилепните колонии в няколко пещери и изкуствени подземни обекти по проекта „Живот под един покрив / За прилепите и хората“. Рядко съм имал възможност да скитам в този не толкова популярен пещерен район, какво остава сериозна изследователска дейност. Подготвих цялата налична информация за набелязаните обекти, карти, описания, снимки. Накрая взех от клубната библиотека книгата „Подземният свят на Родопите“Боян Петров, Павел Стоев 2007. В нея можеше да се намери също така интересна и важна информация.
 
Очертаваше се интензивно двудневно пътешествие на югозапад. За това трябваше да тръгнем рано. Срещата беше в 7:00 часа на подстъпите към изхода на София. Закъснях с 5 минути за срещата, малко се бях натоварил с багаж, но както се оказа в последствие, беше нужен. Екипът бяхме: Хели (Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания Българка академия на наукител), Рашид (Фондация Наука за природата - Science for Nature) , Цвети Семерджиева (Биологически факултет СУ "Климент Охридски", ПК „Искър“ София) и аз. Пътувахме спокойно с едно спиране за кафе, което си го взехме за из път. След третият час пътуване, пейзажа стана „море от хълмове“, а множеството стари чешми край шосето даваха ясен знак, че вече наближаваме. В Източните Родопи сме. Постепенно шосето премина в по-тесен път, а той на свой ред в черен. Първата цел беше да достигнем до махалата Мандалар на село Рибино. Спряхме за да погледнем овощните дръвчета засадени по проекта, след което влязохме по тесните и криволичещи улички на махалата. Спряхме при една чешма. Повечето къщи са безлюдни наоколо. Все пак се появи местен жител, който за кратко си поговори с нас. Набързо се преоблякохме и хукнахме из дворове на изоставени къщи, просеки сред драките и по склона на „Кая баш“. В пролуките около драките и просеките край изоставените дувари се показваха цветя, които даваха пролетно настроение. Слънцето, също напичаше добре. След пояса от драки следва каменист склон с къси скални стъпала. Някъде там на границата с гората трябваше да е „Айна-Иини“-„Огледалната пещера“. Кривнах малко без да искам в страни и така попаднахме на друга пещера, която Хели веднага „анатемоса“, че не е търсената от нас. Въпросното дупче се оказа 10-15 дълго. Има леговище на животно в привходните части. Във вътрешната част е местообитание на стотици комари, които се разлитат и става доста неприятно. Това беше и причината да не се навирам в няколкото стеснения след по-широките части. Нямахме време за детайлно оглеждане. Рашид вече беше намерил пещерата и трябваше да влизаме.
 
По карта пещерата е дълга 157 метра с малка денивелация. След предверието следваше кално прагче, което подсигурихме в най-тясната част с въже. Не съм сигурен дали беше най-удачния вариант. С лентова стълбичка от широкото сигурно щеше да е по-лесно и най-вече да не събираме по себе си кал още от влизането. Следваше второ прагче, на което сложих още едно въженце за всеки случай. Прилепи имаше и преди първото прагче, но голямото скупчване беше в крайните широки зали. Мерихме температура и влажност, снимахме, броихме и Хели попълваше данните. Пещерата е доста кална и трябва да се внимава на „класиките“. Излязохме на вън и се върнахме до колата.
 
Следващите два обекта бяха Ярасъ-Иини-Прилепната дупка и пещерата Самара, намиращи се при махала Софталар на село Рибино в местността „Коджа баир“-„Талашман дере“. Спряхме почти на нивото на дерето, пресякохме реката при извора „Дели Ибрям кайнарджасъ“ и едноименната пещера с каптажи се изкачихме по склона до входа на „Прилепната пещера“. От входа се слиза по постепенно разширяваща се, низходяща галерия. В най-ниската част от тавана се спуска голям и красив натек с кремав цвят. По него се стичаше вода която след няколко метра сифонира в тясно отверстие в противоположната, лява (южна) страна на галерията. Следва късо прагче и възходящ участък, след който пещерата пак слиза плавно низходящо и постепенно задънва. Дължината е около 50 метра. Извършихме нужните измервания и преброяване и се запътихме към съседната пещера, „Самара“.
 
Безспорно тази пещера беше и „гвоздеят на програмата“ за деня. Още на входа обаче открихме две скорошни огнища. Разхвърляната керамика край входа показваше за засилена иманярска дейност, нещо което буди безпокойство при наличието на зимуващи прилепни колонии в пещерата. Определено пещерата надхвърли очакванията ми. Навсякъде се по пода е пръсната керамика, Има интересни образувания и криволичещи галерии преминаващи в зали и разклонения. Температурата беше над 10 градуса по целзий, а влажността висока 98%. Имах усещане, че скоро през част от пещерата беше минавал голям поток. Позабавихме се, защото имаше доста за броене. Тя и пещерата беше дълга, най-дългата за деня 338 метра.
 
Вече на вън можехме да свалим пещерните одежди, натежали от полепналата глина и пясък. Добре се получи сработването на екипа. Преоблякохме се и поехме към Крумовград. Там бяхме нагостени подобаващо за вечеря в дома на Рашид. С Хели поработиха и стана късно. Настаняването ни в хотела предизвика голям смут в портиера и някои наематели, но до среднощна драма не се стигна.
 
Вторият ден обещаваше също да е интензивен. Легнахме да спим късно и за това решихме да спим час повече, като станахме от сън в 8:00 часа. Имахме около час до пием кафе, да закусим и да се потопим за малко в атмосферата на града. Усещането беше, че е почивен ден, а то само ден четвъртък. В 9 часа потеглихме към първата цел за деня, пропастната пещера „Зандана“ край село Долно Черковище. Пътуваме край ширнали се зелени долини обградени от хълмове с разцъфнали дървета и храсти. Често се срещат белезникави скали някои с причудливи форми, други издълбани с трапецовидни ниши от отдавна отминали епохи. Край село Поточница видях и първите щъркели за годината, несъмнено, пролетта беше тук. Прекосихме река Арда при стената на язовир „Студен кладенец“ и вече бяхме близо.
 
Още не беше обяд а вече силно напичаше. Спряхме, преоблякохме се и поехме към пещерата, която се намираше не далеч от мястото за спиране на връх баира. Докато се приготвяхме огледах опорите край тясното отверстие. До него имаше още два тесни и непроходими отвора, от които може да се надникне в отвеса. Докато се приготвим за влизане, забих два анкера за по-удобен подвеждащ парапет. Цвети асистираше свръх полезно за екипирането. Не се получи перфектно, защото останалите опори не бяха позиционирани добре, но за отвес около 10 метра и така ставаше, след У закрепването, въжето не триеше никъде. След входа се изпада в камбана около 7 метра, като в началото има къде да се стъпва. От входа и останалите малки входчета проникват снопове светлина и е приятна гледката от дъното на отвеса. В залата лежи безполезна стара и масивна дървена стълба, която никак не е изгнила. Носи се легенда, че пещерата е била използвана за затвор в смутните времена след залеза на средновековна България. Хвърляли са хора вътре и от там идва и името и. Също така се носи мълва, че вътре са изхвърляни пестициди. На пръв поглед за времето което бяхме вътре нищо не подсказа тези неща да са се случвали, но знае ли се. Хели и Цвети се спуснаха, след това се спуснахме и двамата с Рашид. Така целия екип можехме да действаме в пещерата. Попада се на наносен конус от камъни и пръст. В източната част се простира не голяма зала в която Цвети, Хели и Рашид извършваха преброяване. На мене се падна участта да сляза до дъното на пещерата и там да проверя за колонии. Слиза се по сипей от лабилни камъни (внимателно да се слиза, постоянно се наместват и падат неприятно камъни) и преди дъното има 3 метра кална и доста хлъзгава „класика“. Дънната зала е с разчупена конфигурация, на места ниска, но има и доста комини в които се крият на безопасно прилепите. Пода е покрит с пласт гуано. Оказа се, че прилепите от горната зала са активни и нашето присъствие ги е накарало да слязат в тази зала, така, че нямаше нужда да слизам два пъти до дъното, за да ги снимам, но вече го бях направил.
 
Следващата спирка бяха няколко изоставени галерии на рудници край град Маджарово. Пристигнахме следобед и вече бяхме доста гладни. Спряхме да похапнем и да заредим с някои продукти за из път. Топлото и слънчево време и празните улички даваха впечатление по-скоро за летен следобед и почивка. Ние обаче трябваше да действаме.
 
Минахме покрай ПЗЦ на БДЗП и се насочихме към изоставените водни резервоари на един от рудниците в района. Паркирахме зад полуразрушена сграда и започнахме с търсенето на първия обект. Не го намерихме лесно. Над мястото където имше отводнителна тръба и не голяма локва има пропадане в склона. От това пропадане излиза силен въздушен сноп-вятър. Мястото въобще не вдъхваше доверие. Виждаше се наклон и нищо друго. Хвърленият камък не се чуваше къде тупа. Също така при опит да се погледне насрещният вятър издаваше доста силен и неприятен шум. Според мен правилно се отказахме да влизаме в тази „адска дупка“.
 
Намерихме местен човек, който ни насочи към близките сгради като убежище на прилепи, насочи ни вниманието към една близка и не толкова опасна галерия и спомена, че под близкия бетон имало към 300 метра дълбока шахта свързваща различните нива на рудника. Предупреди ни да внимаваме и ни пожела успех. Направихме оглед на изоставените водни резервоари, които даваха допълнителен апокалиптичен отенък на цялата местност изпълнена с пропадания, колапси от незатихнали подземни срутвания. Отказахме се от влизане в тях, имаше ясни признаци, че в момента не са обитавани и са летни местообитания. Тръгнахме по склона и достигнахме до следващата минна галерия.
 
Докато събирам интересни минерали и се обличам останалите влязоха, трябваше да ги догонвам. Първоначално се минава през бетонна арка, но след това липсват крепежи. На доста места по пода има локви и трябва да се внимава къде се върви. Забелязват се и нови срутвания на отделни скални структури. Достигнах до разклон и скоро настигнах останалите, намирайки ги да стоят край отверстието на една шахта. Не знам какво ме подтикна да хвърля камък вътре, но бях доста бърз и останалите нямаха време да ме предупредят да не го правя. Това парче скала, което захвърлих в шахтата, много, много дълго време кънтя преди да заглъхне. Определено тази шахта беше със сериозна дълбочина. Интересното беше, че се натъкнахме на сини образувания по свода и интересни кристализации, нещо което рядко може да се наблюдава. Имаше още една шахта, дълбочината на която реших да не тествам този път.
 
На връщане край резервоарите в гората попаднахме на зееща шахта от която излизаше пара и вятър. Силно миришеше на гуано. Рашид, Цвети и Хели надникнаха и споделиха, че се виждат към 50 метра надолу и има стари и ръждясали стълби. Мястото не е никак безопасно! Проверихме и бетонираната галерия която, вероятно е била от по-ново време. Имаше и малко прилепи, както и сини образувания по стените и свода. Оказа се проходна, като, голяма част беше торкретирана и изглеждаше стабилна. От вторият вход се разкрива прекрасна гледка към долината на реката и китното градче стоящо сред зелените поля на залеза като фантастичен декор в дъното на кратер. Свечеряваше се. Имахме да проверим още два обекта.
 
Пресякохме отново река Арда и се насочихме по пътя за село Бориславци към „Кован кая“. Там в основата на огромният масив даващ подслон на множество видове птици в това число и на лешояди, има минна галерия с два входа разположени един до друг. Галерията е широка и проходима, но след първите 50 метра се забелязват срутвания. Комуникира с горно ниво и вероятно е била транспортен тунел. Там където има връзки с горното ниво в лявата част на галерията има укрепени с греди места. Под почти всяко от тях има свличане на инертен, скален материал. Цвети и Хели продължиха доста напред, като са достигнали до по-апокалиптични места и вода. Според Хели прилепите вече са активни и дейността ни в този час няма смисъл. Също така смяташе, че тези места са чудесни летни местообитания, което не ни вършеше в този момент работа. До последната галерия, разположена на около 15 метра над реката и на около 30 под шосето слязохме само двамата с Рашид.
 
Галерията не будеше никакво доверие имаше много „изтръпнали“ места, констатирахме липсата на прилепи, но трябваше все пак да я погледнем. За тези места записки имаше от Боян Петров. Беше интересно като усещане, че минаваме по неговите стъпки и, че ще оставим също, нещо като описание, насока и знания за следващите след нас. Сипеят в обратната посока към пътя бая ни изтощи. За двата дни успяхме да направим наблюдения на колонии от Miniopterus schreibersii- Пещерен дъгокрил, Rhinolophus blasii Средиземноморски подковонос, Rhinolophus еuryale и Южен подковонос
 
Беше тъмно, решихме в Хасково да спрем и да подредим багажа. Обратния път беше също толкова дълъг, бяхме натрупали и умора. В София пристигнахме малко преди полунощ и успях да си хвана последният транспорт. Получи се много добре. Беше удоволствие да действаме като екип, успяхме да покрием набелязаните задачи и най-вече останаха прекрасни спомени и поне два дни усещане за миризма на прилепно гуано.
 
На следващият ден обявиха карантина поради разрастващата се пандемия в световен мащаб от „корона вирус“-COVID 19. Това се оказа последното излизане сред природа за доста дълъг период от време.