ТАЙНАТА НА ЖЕЛЕНСКИ ДОЛ 2002

Скица на пещерата. Автор: Живко Петров ПК "Хеликтит" София.
Константин Стоичков ПК "Хеликтит" София, при разкопаването на входа на пещерата. Автор: Алексей Жалов ПК "Хеликтит" София.
Живко Петров ПК "Хеликтит" в началният участък при първото влизане в пещерата. Автор: Константин Стоичков ПК "Хеликтит" София.

Влакът навлезе в Искърския пролом и скоро се установи на гара Церово. Слезнахме и поехме към планинския масив „Черни камък“ въздигащ се оттатък Искъра. Преди години, в неговото подножие, колеги пещерняци откриха и проучиха водната пещера Маяница, чиято дължина достигна почти 1.5 км. Нашата цел обаче не беше тази, а да се спуснем в пропастта Липовец в близкия Желенски дол. Разделихме се за да открием входът й, но когато се срещнахме отново, потта беше избила по челата ни, а желания резултат не беше постигнат. В края на краищата намерихме пропастта и след като я проучихме поехме обратно по каменистото дъно на дола.
Под скалите на десния склон, забелязах странен отвор. Наведох се за да надникна в него и какво да видя - навътре се ширише много ниска и непроходима, на пръв поглед, пещерна галерия. Някъде от дълбините й се чуваше приглушено бучене на вода. Пак оттам идваше студено въздушно течение означаващо, че вътре има подземна кухина. Тримата мои другари, които “тестваха” отвора бяха категорични, че идващия отвътре шум е на подземна река. Нямаше съмнение, че това което чувахме е водата на потока, която се губеше под земята стотина метра по-нагоре. На това място спелеолозите, които бяха изследвали Маяница, бяха пуснали във водата боя наречена флуоресцин. След 5 часа оцветената в зелено вода беше се появила на единия от входовете на пещерата Маяница, намираща се на разстояние 1.5 км от губилището и около 125 метра по-ниско от него. Резултатите предполагаха за съществуването на неизвестна пещера с подобна дължина и дълбочина. Ако имаше такава, вероятно тя можеше да бъде свързана с Маяница, при което дължината на образувалата се пещерна система щеше да нахвърли 3 километра - цел, която би провокирала всеки пещерняк.
За да се придвижим към желаното място трябваше да увеличим височината на галерията Първоначално започнахме да копаем с ръце. После в действие влезе малката ми лопатка, която не излизаше от раницата ми. Пред входа се появи купчина от пръст, камъни и коренища. Влязохме, разбира се лежешком, около метър. Там шумът и студеното въздушно течение бяха още по-осезателни. Според Коста, който успя да се мушне максимално напред, след около още 1.5 - 2 м. галерията става по-висока. За целта изкопаването на траншея трябваше да продължи, за което ни трябваха още около два часа. Времето ни натисна и се наложи да тръгнем обратно. Пътьом почнахме да кроим планове и възбудени от предизвикателството дадохме воля на фантазиите си. Дали ще достигнем голяма подземна река, какви изненади ни очакват там, ще задоволи ли това жаждата ни за големи открия - това бяха въпроси, на които можеше да се отговори евентуално при следващото ходене. На сбирката на нашият клуб “Хеликтит” решихме, че то ще е през следващите събота и неделя.
... Днес е 22 март. Вън вали като из ведро! Майка ми ме попита къде съм тръгнал в това отвратително време, но без обяснения продължих да си стягам багажа. Аз не си задавам въпроси, защото знам, че в този момент, повече от всичко на света, искам да съм на Церово за да продължа разкриването на входа водещ към пещерата на моите мечти.
Докато пътувахме, се взирахме през прозорците на влака с надеждата да видим края на “небесния плач”. Господ сякаш беше с нас, защото Церово ни посрещна без дъжд. Въпреки това пристигнахме до поляната, която бях избрал за лагер, доста мокри.
Разпънахме палатките, хапнахме, нарамихме инструментите и се запътихме към обекта. Използвайки малка сапьорска лопатка и тесла Живко отнемаше пласт по пласт от пръстта и камъните пред себе си. Да правиш това лежешком не е нито най-лесните, нито най приятните работи, но за това пък има ефект. Когато пред лицето на копаещия изникваше купчина пръст и камъни той натоварваше материала в правоъгълно пластмасово легенче, който аз, не без усилие издърпвах навън. Така, постепенно височината на галерията се педя по педя се увеличаваше и ние уверено се предвижвахме към шумът на бучащата река.
На следващия ден на рубежа бяхме вече трима. Легенчето сновеше, ту навън ту навътре, а купчина пръст и камъни пред входа на пещерата нарастваше. Клокоченето на водата стана съвсем отчетливо. Подът пред Живко се въздигаше. По всичко изглеждаше, че проходът към желаната цел е именно зад стръмнинката. Момчето търкулна камъче в тази посока. То превали "хълма", изтопурка и след миг цопна във вода. Чутото вля нови сили в нас. Този път острието на атаката стана Коста. Ние застанахме на колене пред входа на пещерата и следяхме хода на финалните усилия като през минута го разпитвахме за ситуацията. Не мина много време и отвътре се чуха радостни възгласи:
- Ура! Виждам го! Успяхме!
Зад земленото валче зееше 1-метрово кладенче, на чието дъно проблясваха водите на подземния поток. Коста джапна в тях за да разбере, че те идват от тясна, непроходима пукнатина и продължават по ниска галерия, по която придвижването е възможно.
Неопреновият костюм, който Коста предвидливо носеше влезе в употреба. Той преглътна неудоволствието да се съблече за да нахлузи умокрената в близката локва дреха, после "скочи" в гащеризона и трескаво запълзя към кладенчето. Накрая нагази във водата, застана "на ребро" на галерията и се запромъква лазейки по течението на подземната река. Замряхме в очакване на резултата!
Не знам, колко време беше минало, когато дочух, че вътре оживено се говори. Коста явно беше се върнал и описваше видяното на чакащия го при водата Живко. Когато, най-сетне излязоха разбрах,че вече наистина можем да се поздравим с успех. След 30-тина метра, реката се освобождаваше от каменната прегръдка на галерията и скачаше в малка зала. Навътре от мрака се чуваше водопаден шум. Известна неувереност бе върнала Коста назад, без да провери какво става по-нататък. След минути Коста и Живко отново се мушнаха в дупката за да проверят това. Останах сам с мислите си по момчетата и хода на тяхната мисия.
Запалих примуса за сваря чай за приятелите си. Течността беше все още топла, когато в дъното на галерията проблесна светлина. След минути момчетата стояха пред входа - мокри и кални, но изпълнени от изследователско щастие. След залата, те бяха попаднали на висока галерия, която след 10-на метра опирала на прага на водопад. Водата скачала още толкова метра и продължавала пътя си по видимо голяма пещерна галерия. Огледът на местата за забиване на клинове и връзване на въже за спускане показал, че скалата наоколо е мека и ронлива и скоро това ще се превърне в проблем.
Посрещнах новината с въздържана радост, защото нямах никакви съмнения в успеха. Опитът ми подсказваше, че няма как да не решим предстоящите проблеми каквито и да се те - просто не знам да има някъде пещера, която въпреки трудностите, рано или късно да не бъде проучена докрай. Прехвърчащият сняг и студеното време изцяло сринаха планът за щурмуване на пропастта, който скроихме вечерта. Освен това, решихме, че вместо да рискуваме, ще е по-добре да дойдем тук след грижлива предварителна подготовка.
Целта на следващата експедиция беше преодоляването на водопада и по-нататъшното проучване на пещерата. За това трябваше да си набавим водозащитни облекла, които да ни предпазят от въздействието на студената вода - неопренови костюми или хидрокомбинезони. Набавянето на необходимия брой не успя така, че трябваше да се влиза на групи по двама.
Косьо имаше късмета пръв да влезе под ледения душ на 9- метровия водопад, който се изсипваше с грохот в плитко езро. Първоначалната радост, че пещерата продължава с обемиста зала бе “попарена” от следващата гледка - проникващите се изправиха пред огромно каменно срутване. Речните води се промушваха през пролуките на каменните блокове и продължаваха тайнственият си път под земята. Май бяхме ударили на къмък!
Тандемът Коста и Живко влезе за да търси път през срутището. Набитото око на първия от тях забеляза малък отвор между блоковете. Последва трескаво вадене на камъни, което доведе до разширяване на дупката до възможност да се премине. Момчетата отново попаднаха на реката, която скоро с шум се втурна в един кладенец и се скри в тясна пукнатина на дъното му. След едно рисковано преминаване по ръба на кладенеца проникващите продължиха по суха галерия за да се натъкнат на нова изненада - пропаст с видима дълбочина около 10 метравъвеждаща в голяма зала. За зла участ пещерняците не носеха необходимото въже за спускане, което сложи край на поредната кампания.
Следващата събота и неделя отново ни завари на Церово. Тук за пореден път изживяхме радостта на откривателя. Залата, в която попаднахме беше доста обемна. В една от стените й зееше отвор, от който се изливаше красив 7-метров водопад. Реката пресичаше залата и водите й, за кой ли път, се шмугваха между теснините на блоковете образували поредното каменно срутване в пещерата. Първоначалното търсене на пролука за преминаване не даде резултат и вгорчи сладостта от предшестващия успех.
Водени от амбициите да продължат изследването, следващата седмица Коста, Живко и Юлий от СПК „Академик“ Софиянаправиха поредното проникване в пещерата, която междувременно единодушно бяхме нарекли “Говорът на водата”. Госпожа Фортуна отново беше с членовете на клуба, защото те за втори имаха шанса да открият път през хаосът от колосални каменни блокове. Следвайки пътя на водата Живкосе натъкна на нова подземна бездна - значително по-внушителна и стряскаща с шуртенето на падащата в нея вода. Липсата на карбид за ацетиленовите лампи и достатъчно въжета осуетиха спускането и ни оставиха в напрегнато очакване до следващото влизане.
Главните действащи лица този път бяха Косьо и Киро Дикански. Те екипираха с 11 милиметрови въжета първите два кладенеца и достигнаха последното препятствие.
В началото водата кротко се стичаше покрай стената на кладенеца и спускането изглеждаше приятно. После тя се срещаше скална издатина, разбиваше в нея и се изсипваше върху спускащият се пещерняк. Оказа се, че отвесът е 22 етра - колкото е височината на една 7-етажна сграда. Попаднахме в зала с каменно срутване. Момчетата проникнаха по галерията следаща пътя на реката без да се достигнат непреодолимо препятствие. Беше явно, че пещерата продължава, а и започва да става красива, защото по стените й се появиха малки, но красиви пещерни образувания.
Въпреки предпазните облекла, след време, студът започва да напомня за себе си и подканва пещерняците да вземат мерки против евентуално прохлаждане Най-добрата рецепта в случая е излизането навън, особено когато проникващите са и достатъчно уморени. Косьо и Киро бяха действали в пещерата около 6 часа и решиха, че е време за обратния път към повърхността.
Следващият ден ни донесе, може би най-голямото и интересно, за сега, откритие в пещерата. Негови автори бяха Павката и Милен. Те достигнаха крайната точка на пещерата, на вместо да тръгнат по течението на реката решиха да проучат едно огромно каменно срутване в лявата част на залата. След едно опасно, но внимателно изкачване по поклащащите се каменни блокове те попаднаха във една от най-големите пещерни зали у нас. Нейната дължина надхвърля 100 метра, широчината й е повече от 30, а височината над 15 метра. Тук сред хаоса от каменни блокове могат да се видят и красиви образувания и даже пещерни бисери.
Последва поредица от проучвателни експедиции в рамките, на които направихме нови по-малки открития и започнахме и картографирането на пещера. До сега сме картографирали едва 1000 метра от известните ни галерии. Изчисленията показват, че мястото до, което сме достигнали се намира на около 80 метра дълбочината спрямо входа. Тези резултати показват, че все още сме далеч от данните определящи теоретическия потенциал на пещерата, и които дадоха импулс на нашите проучвания.
Проникването по пътя на водата ни доведе до неочаквани теснини. Единственият начин за преодоляването им беше пълзенето в студената вода. В последвалата малка заличка реката навлизаше в нова теснина, през която не можеше да се мине. Пещерняци от приятелския нам клуб “Витоша” разшириха с чук един съседен отвор, с мъка преминаха през него за да озоват пред поредното каменно срутване. Между струпаните камъни има отвор, който може да бъде разширен , но това е въпрос на бъдещето.
Какво има нататък никой не знае със сигурност. Въпреки това съзнанието, а и в сънищата ми, непрекъснато се проектират безкрайни подземни галерии и гърмящи водопади. Именно това е едно от нещата, които движат значителна част от пещерняците у нас и по света - зова на бездните, повика на неизвестното, стремежът към откриването на подземните тайни на природата.
Искате ли да почувствате опиянението от откривателството или как спускането в дълбините “налива” адреналин в кръвта ви - то можете да се приобщите към пещерняшкото движение. 

 

 

Адреси и банкова сметка

Пощенски адрес:

България, гр. София-1332,
жк "Люлин" 6, бл 616, вх. В, ет 8, ап 69

Адрес на клубното помещение: 

Гр. София -1202
ул. Св. Св. Кирил и Методий 42 ет.3
(в дъното на коридора)

Банкова сметка в лева (BGN)

IBAN: BG39FINV91501215836127
BIC: FINVBGSF

 

За контакт с нас

Само при спешност използвайте

Телефон +359 88 898 6607

Във всички останали случаи

E-mail

 

E-mail бюлетин

Абонирай се за да получваш известия за ново съдържание, събития, новини и др.