Доживяхме отново да отидем на Атон. За четвърти пореден път. Отново интернационална група. Отново разделена на по-малки „бойни“ единици, отново в откриване на неоткритото и отново в преследване на основната цел – цялостното изследване на тамошните пещери. Гръбнакът на отбора е български (Коста, Ваньо, Жоро, Стоян Гребенаров и аз). Както обикновено, тук са нашите стари познайница Ламброс от Гърци и руските ни приятели Иля и Сергей подсилени от Юра Долотов. Нашата дружка Али Ямач се отказа в последния момент, но в лицето на Огюзхан все пак получихме очакваната турска подкрепа. За съжаление, двамата сръбски колеги така и не се явиха в изходната точка за монашеската република Оранополус. На път за натам, още на сръбска територия, те претърпяли пътна злополука, чието единствето последствия бе невъзможността да продължат пътуването си към желаната цел.
Разстановката на групите направихме още по време на пътуването с ферибота. Коста, Стоян и моя милост – слизаме на пристанището на Заграфския манастир, останалите се разделят на две групи, които ще работят в различни други райони на полуострова.
По понятни причини, моят разказ ще опише житието на нашата група и към него ще прибави щрихи от ежедневието на останалите участници.
И така. Щом разбра, че отиваме в Заграф с благословението на първия епитроп на манастира, отец Петър без уговорки, натовари багажа ни на фургона и ни прислони в кабината. След 10-на минути бяхме вече горе и чакахме редът си за настаняване в манастирската гостоприемница. После, без много да се маем, стъкмихме багажа и поехме към скита 12-те апостола, където трябваше да открием от далеч видяна, но неизследвана пещера. Пробиването на път през сплетените с някакъв вид бодливи лиани храсти и дървеса и изкачването по сипеи са тежка и неблагодарна работа. Но докато в първия случай, имайки предвид предишния си опит, преодоляхме проблемите с лозарската ножица която носехме, то при преодоляването на подвижни сипеи бяхме почти безпомощни. Все пак Стоян, рискувайки да се търкулне в дерето, изкатери заветния сипей. Уви! Оказа се, че търсеният от нас отвор не е там. Оказа се, че е на друго място, чието достигане ни костваше ½ часово рязане на лиани, последвано от изкачване на 2-метров скален праг. Усилията ни обаче бяха възнаградени. На скалната площадка попаднахме на пещерен комплекс от две пещери, като по-голямата от тях бе двувходова. Новият ден ни донесе и нова задача – достигането до предполагаем отвор на пещера, който бяхме набелязали през предишни експедиции. Отец Петър услужливо ни превози до мястото на обекта. С това спечелихме само време, но не и усилия за да достигнем където е необходимо. Оказа се, че каньончето на чието дъно се намира въображаемият отвор се е превърнало с грозно и гадно сметище, което правеше задачата още по-непривлекателна. Всички опити да заобиколим или да се спуснем в каньона откъдето и да е било се оказаха ялови та оставихме работата за по-добри времена. Решихме да компенсираме с претърсвания на скални откоси и места където е възможно да има пещери. Първи се прежали Коста и с ножицата в ръка „потъна“ за около час в шубраците над пътя. Йок! После дружно се спуснахме в дерето под него, и преминавайки покрай красиви пълни с зеленееща, но кристално бистра, вода еврозионни котли достигнахме до непреодолим без въже 10-метров праг. Следващата ни цел бе да се опитаме да достигнем скали, в чието подножие имаше наподобяваща на пещерен вход тъмна сянка. За целта тръгнахме по друго дере. Прагче, малце ходене, после друго. Блокажи, изгнили дървета, отвесни скали вдясно, пак хоризонтален участък. „Накрая“ няколко метров праг – катерене без джаджи невъзможно. Слава Богу това което търсим е встрани. Този път се прежалих аз. Грабнах ножиците и запъплих по баира. Ама видимост към „пещерата“ няма – така и не успях да я локализирам. За сметка на това попаднах на руините на нещо като цистерна. Картирахме го и беж към манастира. Там споделихме вечерята на монасите и се изпружихме в леглата. Не си спомням дали някога си бях лягал в девет часа? На сутринта потеглихме към Хилендарския манастир. Обикновено ходенето е около 5 часа, но едно кривване от правия път удължи това време. Промяната в маршрута бе подчинена на изследването на района на един безлюден скит. За съжаление, там пещери така и не намерихме, но Коста картира два много интересни подземни резервоари за вода.
Пристигнахме в Хилендар в около 5, но за зла участ не ни приеха да нощуваме. По Божия воля успяхме да се присъединим към вечерята и веднага след това си „бихме камшика“ към манастира Есфигмен – с надеждата, че ще можем да отседнем там. Очакванията ни не бяха напразни. Бяхме на крак повече от 12 часа, повечето от които в движение. Под светлината на газената лампа (в манастира не се използва електрическо осветление) разхвърляхме багажа, пийнахме от ракийката на Костата, замезвайки със стояновите ядки и положихме морни тела. Умората от деня и плясъка от разбиращите се под прозореца на стаята ни морски вълни мигновено ни приспаха.
Отново е утро. Споделихме монашеската закуска, за пореден път метнахме раниците на гръб поехме да дирим пещерата на Св.Антоний Печорски. За щастие тя не е далече. Картирахме я заедно с другата малка дупка до нея и „настъпихме“ към пристанището на Хилендар. Полегатият до отвесен бряг вдясно от пристана е изцяло мраморен – нещо което предполагаше наличието на крайбрежни пещери.Очакванията ни се сбъднаха почти веднага. Само в един отрязък от около 200 метра открихме две дупки и без да се маем ги картирахме. Нататък със сигурност имаше още обекти, но времето напредна и решихме да потърсим място за нощувка. Базирахме се край една чешма и докато приготвяхме вечерята, Коста драсна карта на един кладенец. За първи път спахме на открито. Първата ни сутрешна работа беше да се върнем в Хилендар за да разберем къде се намира пещерата на Св. Симеон, за която знаехме отпреди. Щом ни обясниха, не след малък храстинг, открихме местоположението й и я картирахме. След малко „съвещание“ и разбирайки, че буса за Хилендарскто пристанище на западния бряг има места, почти светкавично се натоварихме на него – това ни спести почти 12 – километрово ходене. Дотук добре, ами сега? Решихме да се придвижим до пристанището на Зограф, където и да преспим. Попътно, направихме малко отклонение от маршрута с желанието и надеждата да намерим две пещери, за които се споменава в документ от 11 век публикуван в книгата на акад. Йордан Иванов „Български старини в Македония“. Походихме добре, оглеждахме, но така и не успяхме да намерим търсеното. После настана голямото ходене. Уж беше близко, ама …
Докопахме се до пристана потни и задъхани и когато понечихме да се заплакнем на една чешмичка, от близката къща изскочи един грък и гневно започна да ни гълчи. Щом разбра, че искаме да спим тук – настойчиво заповтаря „охи“ – демек не. „Успокоихме топката“, но това не отмени намерението му да ни изпроводи до манастира Дохиар, където ни било мястото за нощувка. Ходенето до там ни взе душиците, но имахме ли избор. Щом стигнахме, настана нова „баталия“. Почти час трябваше да чакаме появяването на архондарият – човекът който настанява поклонници във всеки манастир или скит. Накрая взе че се появи за да сложи края на голямото чакане и начало на така желаната почивка. Спахме като заклани. Предложих на момците да отидем до разположеният на около час път манастир Ксенофонт с културна цел като попътно картираме пещера, която знаех отпреди. Така и стана. Последва процеса за настаняване в манастира, при който бяхме съвсем на ръба да нощуваме навън. Разминахме, се което ни позволи да си вземем още една глътка въздух, а и да пообщуваме с един руски монах. Новият ден започна с участието ни в сутрешната литургия, предшестваща закуската. Междувременно и почти криминално заедно с Коста картирахме кладенеца в двора на манастира. Качихме се на ферибота, за да се придвижим до пристанището на манастира Костамонит, където стоеше накартирана друга известна ми пещера. Оглеждайки внимателно брегът съзряхме пещерен отвор, та даже го и фотографирахме с опцията , на по късен етап, да видим за какво става дума. Разположихме бивака си на скалите над нея и се натъкмихме за работа. Дупката е низходяща и проходна и много прилича на скален мост. Горният вход е място, където местни люде са си изхвърляли боклука и това прави слизането надолу невъзможно, но не пречи на замерването с лазерната рулетка. Следва праг. Долният вход е достъпен от морето и ние, екипирани по долно бельо, нагазихме във водата и преджапахме до там. Така успяхме да сложим конец на поредната карта, за да се отдадем на заслужен мързел. През нощта започна да светка. Признаците за дъжд ни накараха да наппавим среднощна евакуация в Голямата морска пещера, който също беше под нас. Настанихме се криво-ляво на чакълестия под, който доста ни изръби, ама пък си бяхме на сушинка.
Събудихме се рано, за да можем да локализираме и евентуално картираме морската пещера, която бяхме забелязали на път към пристанището край което се намирахме. Без особени трудности Коста и Стоян прегазиха по плиткото и достигнаха дупката. Не беше кой знае колко дълга, но влезе в списъка на проучените от нашата група обекти с общ брой 17.
Останалите не останаха по- назад. Премивайки маршрут от над 80 км Ваньо, Ламбро и Огюзхан проучиха един значителен район от полуострова за който не се знаеше нищо и картираха 3 пещери. Руският отбор заедно с Жорката ръчкаха пещерите в района Дендрогалия и Каруля, в които бяха проучени 12 пещери. Равносметката показа, че общата дължина на картираните пещери е около 400 m. След поредната ни експедиция общият брой на проучените в рамките на проекта обекти достигна 155, което със сигурност не изчерпва наличните пещери на Атон. Според нас на там има поне 3 пъти повече непроучени обекта – така че продължаваме.
Автор: Алексей Жалов