Към краят на месец януари се оформи малко по-истинска зима. Температурите паднаха, наваля и сняг, който се задържа повече от два дни. Наближиха и почивните дни, но така и нямаше нищо интересно като оферта за ходене на пещера в края на седмицата. В сряда, Диляна от СПК „Академик“ София и БПД ми писа и попита дали имаме някаква идея за ходене. Така и не стана ясно в следващите дни дали ще се ходи на пещера и постепенно ми изплува плана да отидем някъде да повисим на въже и да картираме някоя пещера. В началото на януари имахме един неуспешен опит с Боби и част от хората от последния ни курс да достигнем и да картираме Таирова дупка при Разбоище. Реших защо пък да не пробваме сега. Предложих го като идея и Диди се съгласи да отидем, а към нас щеше да се присъедини и Жоро. В петъка подготвих нужният инвентар в клуба и всичко беше готово за пътешествието.  
 
В събота се оказа, че само двамата с Диди ще сме отбор, срещнахме се в клуба, взехме нужния инвентар и потеглихме. Спряхме на СВА в Костинброд да заредим с провизии, после в Годеч за кафе и не след дълго пътувахме по силно надупченият път към село Разбоище. Достигайки обаче центъра на село Туден, внезапно ми дойде идеята, че Туденската пещера не е картирана и се намира в непосредствена близост. Със сигурност щяхме да спестим много повече време защото до Таирова си е ходене а и имаше няколко неизвестни относно намирането и.
 
Отклонихме се по черен и добре чакълиран път, изкачихме баира и спряхме при стопанския двор над селото. От него до пещерата и поречието на река Нишава е един „хвърлей камък“. Нарамихме раниците и прониквачките, избягвайки живите плетове от трънки и драки достигнахме ръба на скалите. Времето беше слънчево и приятно, но имаше повече сняг от очакваното. Намерих мястото от което пролетта се изкачихме от входа на пещерата, след като я бяхме открили и проучили. Самата тя се намира на няколко стотин метра след началото на пролома на реката при селото. Входовете и се разкриват в горната част на скален венец, като достигането до тях от основата на скалите където има интересен периодичен карстов извор става посредством рисково изкачване. Още при проучването намерихме удобно изкачване от пещерата над скалите. За съжаление сега имаше доста навявания. Достатъчно беше, че снега е покрил скалите и не се виждаше какво има под него. За целта си носихме цяла торба с инвентар, който щеше да влезе в употреба. Намерихме си петънце без сняг на което поставихме част от екипировката ни и започна трескава подготовка, обуване на седалки, слагане на джаджи, връзване на примки и подготовка на инвентара.
 
Вече екипирани решихме да пробваме да слезем от мястото, където се бяхме изкачили с Андро. Диди взе машината и постави един анкер в скалата за упора, върза се и на едно надеждно дръвче, след което аз на свой ред се спуснах. Доста хлъзгаво, снежно и никакъв шанс за слизане без въже. Оказа се, че подходът ни не е много добър, защото навяванията пречеха да направим удобен траверс до пещерата. За сметка на това пък видяхме доста красиви ледени образувания в нишите около пещерата. Решихме да сменим подхода, и разекипирахме. Времето напредваше. Под ръба на скалите беше доста хладно, но над тях на слънце си беше направо топло.
 
Намерих голямо и надеждно дърво на което отново вързах въжето. Поставих на едни скални издатъци показващи се над снега протектор и отново заслизах по заснеженият склон. На едно дърво направих прехвърляне и сигнализирах на Диди. С едно отклонение в ляво вече бях над входа на пещерата. Поставих един анкер за прехвърляне, който отвеждаше системата точно на входа. След кратка борба с факта, че въжето не стига за метър до долу стигнахме заветния вход.
 
На пещерата си беше хладно. Бяхме си свалили целия багаж с нас равняващ се на две раници и две прониквачки. Започна преобличане и подготовка за картирането. Първоначално решихме да разгледаме пещерата и да си изградим тактика. Както в други мои писания за тези погранични райони бях пояснил, пещерите по поречието на Нишава са доста криви и често по-сложни за картиране. Тази не правеше изключение. Веднага след входа който беше с приблизителни размери 2х3 метра се попада в широко предверие от което в дясно се разкриват последователно няколко „паразитни“ разклонения свързани помежду си чрез тесни галерийки и високи комини. Пода е покрит с наслаги от суха глина и множесво едри и дребни камъни. На места по стените се срещат дендрити и повлеци, както и хубави-сезонни ледени образувания. След къс възходящ участък следва снижаване на свода. От това място има застлан с камъни тесен участък в ляво, който отвежда до вторият вход на пещерата. По основната ос във височина се разкриват високи комини, като в един от тях, който е и доста тесен се вижда слънчева светлина от високо разположен тесен вход. Въобще по цялото протежение през няколко метра се разкриват комини с разклонения. След прелазване се излиза на вторият вход който е с малко по-големи размери.
 
Разпределихме си задачите. Аз щях да мера азимути и дължини, а Диди записваше данните в карнета и скицираше, въобще използвахме „добрата стара“ методика. Така последователно освен, че напредвахме с картировката и се навличахме с още някоя дреха, защото пещерата не беше голяма, имаше няколко входа от които ставаше добро проветрение и въобще си беше студено. На места имаше и доста кокали и боклуци донесени от животни вероятно от близката махала. Освен множеството надписи около входа забелязахме и няколко купчини гуано, вероятно е местообитание през по-топлите сезони на прилепи. Нямахме време да глезаме за фауна, но вероятно в комините и разклоненията, където е влажно би трябвало да се намери.
 
След като приключихме с картировката беше време да потегляме към „горният свят“. Изкачването беше нещо средно между нормалната пещерняшка техника и ледено катерене. Разекипирах и бяхме над скалите. Часът беше малко след 16 и слънцето клонеше към залез над „Западния предел“. Гледките и цветовете бяха много приятни. Хванахме една човешка диря сред множеството стъпки на животни, която ни отведе след съвсем кратко до стъпките в снега, които ние бяхме оставили на идване, а от там до колата беше кратко.
 
Пътешествието продължи с редовното отсядане в сладкарницата в Годеч за по кафе и нещо за хапване. Стъмни се и след около час път вече бяхме в София.
 
Туденската пещера вече е в планшета, остават обаче още доста обекти до които трябва да се спуснем на въже; Таирова, Връдловската, отворите срещу Голубарника, входовете около Разбоишкият манастир, тези на десния бряг на Нишава срещу село Беренде и разбира се Перуна дупка на Калотина. Има материал за още пътувания и проучвания в този рядко посещаван район.