Мими сподели, че ще остане за няколко дни във вилата и на Врабча и ако ми се ходи на обход в района да намина. В събота сутринта с Ефи хванахме по-късната маршрутка за Трън. Пътувахме като добрите стари времена прави до Перник. Там фирмата превозвач се смили над пътуващите и пусна второ автобусче. Така за доста кратко време се озовахме на „Секирица“, а от там и в къщата в махала „Маниш“.
 
Мими шеташе из двора, Ефи реши да си почива, аз също бях доста изморен от интензивната седмица и полегнах. Събудих се чак привечер и не оставаше нищо друго освен да се разходя из местността с Ефи и да снемаме координатите на два карстови извора и на един кладенец. На Мими И Ефи баща им беше разказвал за тях и как се движи водата. Оказва се, че в района на „Драговски камик“ има доста карстови извори, почни всичките каптирани и хванати за водоснабдяване.
 
Вечерта изкарахме спокойно. На следващият ден решихме да направим един обход в района около махалите Бежанци и Драговци. От къщата хванахме прекия път и не след дълго превалихме баира северозападно от билото на „Драговски камик“. Спуснахме се в долината и достигнахме до обезлюдената махала Бежанци. Покрай къщите и реката достигнахме до картираната преди години от нас „Бежанска пещера“.
 
Ефи снима входа и вътре, а Мими направи опит да изкачи комина в края на пещерата. Точно беше набрала добра височина около 5 метра и започнаха разни стъпки и хватки да остават в ръцете и. Скалата беше много ронлива и изкачването ставаше доста „въздушно” и опасно. Виждаха се във височина още около 2 метра, но решихме да не рискуваме и Мими слезе. С лазерната рулетка измерихме височината, оказа се около 8 метра до там до където се виждаше.
 
Поехме по пътеката към Драговска махала, като оглеждахме източните склонове на „Драговски камик“ за отвори. Сезонът обаче не беше подходящ, ще трябва да се дойде октомври или ноември месец когато вече няма зеленина и се вижда по-добре. От предишното ходене си бяхме набелязали един отвор на съседния масив. Лошото беше, че като стигнахме в основата на масива отвора нямаше как да се види и за това решихме да караме по спомени.
 
Мими претършува един улей, а Ефи се изкачи по масива и аз кацнал на една височинка я наставлявах. Изкачи се до връхната част и каза, че пещера не вижда. Времето напредваше, тя трябваше да се прибира към София и решихме да прекратим търсенето.
 
Докато слизаше, аз използвах времето и започнах да тършувам за дупки по скалите под пътя. Беше ми направило впечатления още миналия път едно местенце. Двоумих се дали да загубя малко време и да оставя малко парченца кожа по драките в местността или да си ходим. Първото чувство надделя и за късмет точно на местенцето се появи вход на дупка.
 
Веднага след входа имаше завой, и тясно място с камъни, където се чудех дали ще ми мине едрото тяло. Качих се до пътя и разказах на Мими и на Ефи за находката. Ефи реши да остане да пази багажа и после да слезе, а ние двамата с Мими да прегледаме дупчето. Мими се напъха и каза, че продължава. Каза, че след тясното човек се изправя и не след дълго задънвало. Според нея било за картиране. Хванахме картировачните и бързо дръпнахме входната част. После с мъка взех да се провирам по ръбестите камъни в тесняка и накрая двамата бяхме прави в малко уширение. По стените имаше снежнобели повлеци и петлльов гребен. На едно място имаше и пещерни щурци, така характерни за пещерите ни по западната граница. Дупката завършваше с блокаж и тясна пролука в него за разчистване. Като цяло беше суха и съдейки по купчинките гуано обитавана от прилепи. Картирахме крайната част и излязохме. Ефи на свой ред влезе в да я разгледа. Така поне не бяхме капо. Дължината на новата дупка беше 14 метра и решихме да я наречем Рошавата.
 
За да разгадаем мистерията с неоткритата от нас пещера решихме да слезем през Драговци и да се приберем по асфалтовия път. За годините през които не съм идвал в този район мога да твърдя, че пътеките бая са обрасли. С мъка си проправихме път до махалата от където имахме добър обзор към масива с търсената от нас пещера. Оказа се, че Ефи е минала на 10-15 метра от входа, който е прикрит в долната си част от храсти и съвсем разбираемо е подминат. Остана работа и за следващо ходене. Поехме по асфалта и за около час и нещо се прибрахме капнали от жега и умора. Ефи тръгна към София, а ние с Мими се отдадохме на готвене на разни манджи и релакс.
 
На следващия ден сутринта поехме към скалите в близост до селото, които местните ако не се лъжа им казват „Пещер“. Там преди време с Иво и Стефан картирахме една пещера, но като цяло мястото е много приятно и интересно, с високите си скали, водопада, рекичката и огромната ниша под скалите. Мими доста време се възмущаваше заради кочината която остават туристите и посетителите на мястото и дълго събира пластмасови отпадъци пръснати навсякъде. Бяхме решили да потърсим още пещери по скалния венец, за които имахме индикация. Огледахме добре и решихме да проверим участъка в близост до водопада. Качихме се над скалите, Мими се оборудва, а аз с оскъдния инвентар и екипирах подхода и системата по която да се спусне, после я помолих да изчака десетина минутки за да заобиколя и да изяза фронтално срещу скалите и да я напътствам, за по-лесно намиране на отворите. Всичко беше наред, но точно от там от където трябваше да мине имаше израсли шипки и тя бая време се забави за да ги премахне от пътя си. Въпреки това като слезе беше на райета от острите им бодли. Спусна се около 15 метра и каза, че има пещера с голям вход и спокойно се влиза. Вижда се няколко метра и има камък над който се минава. За повече обаче нямахме много време, защото трябваше да си гоня автобуса за София. Мими огледа още няколко ниши, но се оказаха ялови. Слезе, събрахме системата и по пътно снехме координатите на още два извора, единия от които беше каптиран за чешма.
 
За съжаление трябваше да се връщам в София. Събрах си набързо багажа и поех към моста на „Секирица“. Пътуването беше доста бързо и комфортно.