Настъпваше краят на работната седмица. В началото и със Станислав Асеновсе бяхме разбрали да направим някое нощно ходене. Като идеи ни се въртяха, да продължим ръчкането по Темната и някои други пещери край Лакатник, или за някое по-близко спелестологично обектче. Така една от вечерите се оказа, че сме свободни и заредени с ентусиазъм към неизвестното (за нас) и с разни технически средства за картиране решихме да поемем на запад. Първо Станислав беше гледал разни гугъл изображения на които имаше разни „подозрителни“ неща, но там не намерихме нищо освен дълбоко дере превърнато в бунище. В тъмното не беше никак приятно да сновем сред боклуците изсипани сред природата от ниско културни индивиди. Времето беше доста хладно, направо студено. Нещата отиваха на лек провал. От години събирам информация за селата на запад от София. Списъкът набъбна на над 70 пещерни и изкуствени обекта. Все нещо щях да измисля за да не сме само с кратка разходка. Сетих се, че не далеч от мястото където се намирахме, беше село Бахалин. Бях минавал от там само веднъж когато с Митко и Яни участвахме в преброяването на Белите Щъркели, преброяване което се прави веднъж на 10 години и е друга история. Тогава бях събрал информация за населените места в 4 общини в това число и община Сливница. Натъкнах с една интересна легенда за селото която гласеше следното:
Истинското име на селото е Баалин (Баал - пчела, мед) по късно в името идва и буквата "х" тя идва от изписването на името на турски. Буквата обаче не се изговаря. И така на Български името би звучало Балин. Всички местни така го и знаят. В центъра на селото през 1654 г. е изградена каменна чешма. Легендата разказва как дъщеричката на турски паша се разболява от туберкулоза. Бащата заминава с детето за да живее с него в селото и да яде от лечебния мед от "киселици" (диви ябълки). Детето оздравява и турският паша изгражда каменната чешма на която наред с ислямските символи в средата на чешмата поставя и християнски кръст, в чест на българското местно население, което ги приема и им помага. Говори се че именно този паша дава сегашното име на селото "Баалин" или "дупка с мед", (ин = пещера, бал = мед).
По разказите на потомци на едновремешното население на селото, земята е била разделена от синори (граници на земите), именно по тези граници са се захващали дивите ябълки (киселици), някои от които са били много големи дървета, пазели са сянка за работещите на полето, а листата, отмрелите клони и плодовете са обогатявали почвата с хранителни вещества (компост) извличани от дълбочина от корените на дърветата. С идването на ТКЗС- тата - синорите биват премахнати, а с тях и дърветата. Все още из местността могат да се намерят някои киселици, когато цъфтят под короните им човек ще рече че има кошер на близо, толкова много цветове имат, и привличат много пчелите, които се чуват много силно. * цитат Уикипедия!
Малко по-късно се натъкнах на интересни снимки в Google Earth на разни фортификационни съоръжения. Решихме, че мястото ни е в периметъра и поехме на там. Отклонихме се по пътя към село Извор и какво да видим, „чистак-бърсак“ нов път по евро проект който контрастираше на надупчените като след бомбардировка пътища околовръст. Голям кеф, Стан ми напомни, че до къде, къде по-възлови места пътищата са ужасяващи, но тук наистина беше направено нещо доста добро. Стигнахме Бахалин и „лаченият“ път свърши. Имаше и светещи къщички в селото. А ние като неканени гости нахълтахме, прекосихме го и се усетихме, че ако продължим по пътя ще отидем в село Табан. Разбрахме, че сме изпуснали отбивката, нещо което своевременно беше коригирано. Минахме и покрай турската чешма, като оставихме разглеждането за на връщане. Спряхме в не гъста гора и навигацията ни показа, че сме близо. С по един челник хванахме през гората и не след дълго се натъкнахме на първият обект. Въодушевениот откритието се върнахме до джипката, преоблякохме се, взехме инструментите и се пак в гората. Доста адреналин има в тези нощни ходения. Усетил съм, че напрежението от неизвестното е много по-различно от да речем проучване на непроучена пещера, където никой не е стъпвал. Дали това усещане не се дължи, че все пак отиваме в изкуствен, създаден от човека обект, в който знаеш, че човешката ни същност може да е заложила различни опасности? Просто усещането е различно и понякога е доста психо. На около 20 метра по-встрани от първият обектсе натъкнахме на втори подобен обект. Кръгло „въртопче“, стълби, свод, предверие, полусвод, късо завойче и след ниско засводяване крайна част по-широко и високо помещение. В края имаше дренажно късо отверстие. Обектчето беше изключително чисто, никакви отпадъци или драскано. Все едно вчера е направено. Картирахме с дистото и Стан го направи на таблета. Времето напредваше, решихме че може да са десетки подобни обектчета. Погледнахме и второто, което беше от същият тип, но доста зарито. Времето изтече и трябваше да тръгваме. Преоблякохме се и отидохме до чешмата. Снимахме, пих вода и поехме по обратния път. Малка, среднощна спелестология. Ще трябва да се върнем отново, защото е интересно. Непокътнато кътче от новата ни история, преплетено с легенди от не толкова новата история.