По програма трябваше да започнем да прилагаме наученото на скала в пропастни пещери. Така решихме практиката с курсистите да е двудневна на Карлуково и да влезем в някои от „класическите“ за курсисти и района пропастни пещери. Този път задачата беше с доста неизвестни. Първо Яна от курсът имаше рожден ден и можеше да дойде само за деня и трябваше да се прибере. С Миро търсихме къде да нощуваме, звъняхме телефони, но всичко наоколо беше пълно. Също така имаше и неизвестни с транспорта. Накрая реших, да оставя нещата да текат по естествен начин и каквото стане. Вечерта Пепи ми писа, че ще се присъедини и той. Предварително бяха казали, че ще дойдат също така Калин, който щеше да пътува от Плевен, Ив, която щеше да пристигне със собствен превоз по-късно и Марто, който каза, че също ще се появи по-късно.
В събота сутринта се събрахме в клуба пет души: Аз, Миро, Мони, Пепи и Валя, която закъсня и тръгнахме към девет без нещо. Марто мина, каза, че има работа към 10 часа и после щял да реши как да дойде. С Цвети и Георги имахме среща в Луковит. Събрахме се, напазарувахме, чех се с Любо, хижаря на хижа „Провъртеника“. Той каза, че има места при него и заедно отпрашихме към хижата, където оставихме излишният багаж и поехме към пещерите. Калин вече беше пристигнал и ни настигна ва входа на Черни връх. Появи се и Крис от ПК „Искър“, въобще събрахме се група. Облякохме се и Мони пое екипирането на пещерата. Пепи и Калин „шуснаха“ веднага след него. На първата площадка си направих отделни закрепвания и се настаних удобно за да контролирам курсистите. Те нямаха кажи речи никакви проблеми и един по един спуснаха отвеса. Разгледахме залата, носих „скориона“ с кийто доста добре я осветихме. Пепи направи снимки. Слязохме и вторият отвес. Поразгледахме и в обратен ред поехме нагоре. Миро реши да разекипира и да излезе последен.
На вън вече беше захладняло и се смрачаваше. Ив беше пристигнала, а Пепи и Калин не бяха намерили дълбоката, за сметка на това обаче бяха намерили Хубавицата и решиха да се спуснат в нея. От курсистите Валя пое с тях и Мони, останалите тръгнахме към хижата. Там ни чакаше бумтяща печка и скара на дърва на която спретнахме вечерята. Първи пристигнаха Пепи и Ив, като ни обясниха, че Мони, Валя и Калин отишли да пуснат и Дълбоката. Засякохме се с момче и момиче, които също бяха дошли в хижата и побъбрихме за пещери и разни места в страната. Те казаха, че са ни засичали на практика с предния курс в Темната и така откарахме почти до полунощ. Към 23 часа Мони и компания пристигнаха доста доволни и кални от Дълбоката. Така дойде време и за сън.
На сутринта пихме кафе, хапнахме, подредихме, изчистихме, платихме си нощувката и поехме отново към селото. При остатъците от мелницата на селото паркирахме и извадихме целият инвентар. Подредихме го и дадох последни инструкции на курсистите. Наблегнах на нещата, които забелязвам, че не правят или по-скоро за ситуации, които подценяват. Мони и Пепи поеха с тях към Голямата вода, ние с Калин и Ив, към Каденица. Нямаше смисъл да става навалица по отвесите в Голямата вода, а и трябваше да се провери нещо на дъното на Каденица. Ив се зае с екипирането и върза доста добре системите. Сложих един отклонител за да не трие на камъка в началото и системата съвсем „заспа“. Под вторият отвес се събрахме. Показах на Калин този участък от пещерата. Заедно с Ив поеха към дъното където трябваше да проверят дали е сухо и дали тесняка не е запушен. После, споделиха, че тесняка е отворен и е сухо, може да спретнем скоро картиране на новите части. Аз излязох и се присъединих към групата в Голямата вода точно когато Цвети пускаше големият отвес. Пепи ми спомена долу, че в съседна пропаст Миро е видял хвърлено куче. По обратният ред се заизнизвахме от пещерата като аз движех някъде в средата на групата, а преди мен Валя и Пепи излязоха за да организират спасяването на кучето. Миро последен разекипираше.
Оказа се, че кучето е хвърлено в пещерата Ледницата, в непосредствена близост до селото. Животното беше застанало на площадка на около 5 метра под ръба. Беше се изкачило по насипа от пръст и боклуци. Самата пещера представляваше потресаваща гледка, защото местните я използват за незаконно сметище. Отвратителна работа! Нямаше удобно място за връзване и помолих Пепи да прекара в близост колата и да се вържем на нея. Така и стана, спуснах се, намерих удобно място на площадката, където с примки си направих закрепвания, закачих се и освободих въжето, Пепи да слезе. Кучето беше немска овчарка, доста измършавяло, но и голямо, видимо поне 30 кила. Трябваше по специална организация за изваждането му. По идея на Пепи свалихме едно брезентово платнище, което стои в колата му и заедно с прусека на Мони щяхме да направим „спасителен чувал“. С не малко усилия на тясната и наклонена площадка успяхме да поставим кучето върху платнището и обединихме капсите, сложихме и допълнителни осигуровки с примки и сигнализирахме да теглят товарното въже. Кучето започна леко да буйства, но нямаше как да се измъкне. Пепи го придружаваше и на места го отместваше, където имаше ръбове в скалата. После и аз се изнизах от пещерата-сметище. Нахранихме и напоихме животното. Звъняхме на организациите които отговарят за спасяване на бедстващи животни, но никой не вдигна. Все пак беше неделя привечер. В селото не намерихме кмета и отидохме до пещерният дом. С доста зор се договорихме да го вържеме при дома, там да нощува и след това на следващият ден да дойдат да го вземат. Благодарение на момче от Луковит, се свързахме с кмета и му беше обяснено какво и как се случва. Нямаше много време и трябваше да се прибираме. На следващата сутрин Яни ми звънна да ми каже, че кмета на селото му се е обадил и, че всичко е наред и са намерили собственика на кучето. Така с поредната спасителна акция на куче (това е осмото куче, което вадим от карлуковска пропаст през последните 3-4 години) завърши и тази практика на курса.