Идеята през почивните дни да ходя по вече познати пещери никак не ме грабваше. До петък нямаше нито едно предложение за нещо по-различно. Така ровейки се в картотеката на клуба се загледах в първата направена от клуба - Пещерен клуб „Иван Вазов” карта на пещера. Картата на „Кенова дупка“ (“Диреклията“). Картирана от Димитър Иланджиев през 1960 година. После разгледах актуалната карта на пещерата, направена от Стоице Андреев и Александър Стрезов от СПК „Академик София” през 1975 година и първата карта направена от Жеко Радев още през 1915 година. Бях решил преди време, че когато няма нищо интересно като идеи за ходене мога да посетя някоя от картираните от клуба пещери за които няма достатъчно информация в картната документация. Така да съчетая полезното с приятното.
 
С Боби се разбрахме да хванем влака в 8:20 часа. Среща на гарата. Извадих от базата данни координатите на пещерата. Разпечатих карти и попитах Алексей за пътя. Той ми даде добри ориентири и всичко беше готово за скитосване извън София. Боби каза, че ще е снежна стихия. Погледнах в Windy, там не даваха чак такъв апокалипсис, но се екипирах като за зимен преход в планината в раницата беше още основния пещерен багаж малко храна и картировачни.
 
Сутринта ръсеше пудра сняг, но нямаше никакъв шанс да натрупа. Взехме си билети отиване и връщане и се запътихме към влака, който тръгна на време. Попътно си бъбрихме. Беше като преди .... 20-тина години, когато с Боби почнахме да ходим двамата по пещери. Неусетно вече трябваше да слизаме. Предложих да пием кафе, а той да си проверим влаковете. Сподели, че иска да е по-рано в София. Решихме, най-късно с в 18 да се спасяваме към София. Имахме достатъчно време. Пихме по кафе и чай в заведението на гарата, Боби въведе координатите на пещерата и поехме към неизвестното тъпчейки двата сантиметра сняг, който се опитваше да заличи всичко по пътя.
 
Кривнахме по долината на „Скакля” и запъплихме по асфалтовия път малко преди Вазовата пътека се сверихме с Google Earth, намерихме си пътечката, която съвпадна с обяснението на Алекси и поехме плавно по баира. Неусетно набрахме доста денивелация. Често гледахме на навигацията къде сме. Стигнахме и вторият ориентир даден ни от Алекси и той взе, че съвпадна. От там обаче започна истинско приключение, пъплейки по покрит със сняг сипей в рядка горичка. Изкачването беше доста тръпкарско и добре, че имаше горичка за да има за какво да се държим и да не бедстваме съвсем. Приближавахме сеи Боби каза, че е намерил входа на пещерата. Е не бяха 15 метра катерене, двойно и малко отгоре по сипея, но за другите неща Алексей даде ориентири в десетката.
 
Леко приведени се напъхахме и в предверието на пещерата на сухо и топло започна едно преобличане все едно в Духлата ще влизаме. Взехме и картата за сверяване. Доста е приятно чувството да гледаш карта на първопроходец и да намираш всички съвпадения. Тук пише „цигарета“, ами ето ги тези цевички, а тук „повлеци“.... ама повлеци ви казвам, фантазия, и брадавичен синтър и „петльови гребенчета.“. Малко поразии основно от иманяри изкопали доста дълбоки трапове, малко надписи и боклук. Разходихме се до другия вход. Излязох през него, значи не е толкова тесен. На вън обаче снежно и къде сега е другия вход на този склон. Добре, че намерих на Боби следите-полузатрупани от снега и по тях пак в пещерата.
 
Предстоеше следващото действие. Минаването през тесняците. Погледнах първия и реших, че едрото ми тяло ще мине. Широко и пак трап в ляво и тесняк в дясно. Атакувам и съм от другата страна. Паля челника и сядам на върха на нанос. Невероятна акустика и доста красива заличка. Пред нас вали дъжд от стотиците „цигарета“. Седим и се любуваме на перспективата с най-силната светлина на челника. Напред продължаваме и фантастика. Няма как да се опише, трябва да се види. Преброихме прилепите, снимахме, разглеждахме.... Все едно някой е взел две шепи от несметните красоти на „Елата“ и ги е посипал в пещерата. Да, но има и такива каквито в „Елата“ не се виждат.
 
Доста заредени с положителни емоции се сетихме, че е време да излизаме. В предверието се преоблякохме и хапнахме. Имаше още много време до влака. Проблемът щеше да е на слизане. Наложи се висш пилотаж и помощта на две прусечета за да преодолеем сипея и гората на слизане без да слезем по бързия начин... по задни части. Справихме се без падания, но с доста нецензурни приказки от моя страна по адрес на снега, наклона и сипея.
 
Вече по познатия път доста бързо бяхме в долината и поехме към „Вазовата пътека“ и Вила „Скакля“. В близост до нея се намира една нишо-пещера образувана в бигор и дооформена от човешка ръка. Някъде бях срещал, че и казват „Козарника“, дали до нея в заграденото място от край време гледат кози или в нея са гледали не знам. Около входа и си личат жлебове в скалата издълбани вероятно за полагане на греди в тях, за дървена конструкция, вероятно врата. Нишата е дълга 6 метра и широка поне четири. Има къси тесни разклонения, буквално комини от които е излизал пушека от огнището разположено в основата им. Голям скален къс е в средата като първобитна маса а по пода.... много, много боклуци. Не, козарник, ами свинарник, на онези двукраките които се мислят за връх в еволюцията. Позната картинка от „Зиданка“ или „Вражите дупки“ на лакатник превърнати в тоалетни от туристи и катерачи. Поне тук все още не е в такива размери мизерията. Пещеричката свършва в основната скала, като е интересен контакта на скалата с бигора.
 
Повъртяхме се, пък вътре е сухо и не навява сняг. Набързо картирахме и скицирахме и доволни поехме по пътя към гарата. Боби си мечтаеше за шкембе, а аз за чай. Речено сторено. Двадесет минути до влака, ама Боби не обяснил, че гоним влак и така му остана една лъжичка на дъното в купата, защото влака „разтресе“ с пристигането си околността.
 
Пътуваме много комфортно, топло и чисто. На вън сняг все едно сме в Алпите. Идилията е пълна, Прибираме се изпълнили всичко което бяхме намислили. Заслужаваше си.