Когато някъде след коледните празници започна да „изкристализира“ идеята за разходка до Истанбул през март, първото за което се сетих беше, Йеребатан сарнъджъ (Yerebatan Sarnıcı), или Цистерната на базиликата. Не си спомням кога и къде за първи път попаднах на информация за това голямо подземно съоръжение, но предишния път когато бях в Истанбул не успях да го посетя и сега се надявах да поправя този пропуск.
 
Последният ден на февруари валя цял ден дъжд, а вечерта обърна на снежна буря. Гледахме виелицата и побелелите от сняг повърхнини, от вечерният влак за Истанбул. Речено сторено ще попътуваме и ще се впуснем в атмосферата на един мегаполис съчетал миналото със забързаното ежедневие на съвремието.
 
След първите два дни в които разгледахме някои от основните забележителности най-сетне дойде ред и да надникнем под земята. Сутринта след задължителното кафе на „атмегдана“ посетихме „Музеят на мозайките“. Не ни отне много време, и ето ни в района на „Султанахмед“ в близост до „Света София“ пред входа на ниска постройка. Нареждаме се за билети, защото картите, които имаме за музеите не важат за цистерната. Срещу 30 турски лири влизаме. Спускаме се по стълбище с парапет водещо към не дълъг коридор. Стените са покрити с найлони. Още преди да се излезе от коридора се усеща че въздуха е пропит от влага. Чуват се странни акустични съчетания от гласовете на посетителите. Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 метра. Наистина впечатляващо. Първият ми досег обаче малко се разминаваше с очакванията. В цялото подземно пространство цареше сумрак. Кратка адаптация на очите с тъмното и първите образи нахлуват. Червеникавите очертания на сводовете, редиците колони осветени в основата с приглушена светлина правеха атмосферата доста мистична и за някои дори леко страшничко. Втората изненада беше липсата на вода. Вероятно скоро съоръжението е било използвано са някое интересно събитие, концет, изложба или друго за което често се използва. При липсата на добра светлина се опасявах, че снимките няма да станат добре, но нямаше какво да се прави. Построени са пътеки по които посетителите крачат покрай колоните, подпиращи в редици величествените сводове на този подземен „потопен“ палат.  Колона след колона все по навътре. По някои от колоните си личат вторични натеци. Също така си личи, че много от тях не са еднакви, а са преизползвани от други места в старинния Константинопол. Както човек може да се досети, всичко това е построено с робски труд по време на император Юстиниан I през 532 – 542 г. Един сектор от североизточната част на подземието е преградено и не се посещава. Така и не се разбра заради реставрация или е разрушено преди. След първите дълги редици колони намерихме и по-добре осветени места, а някои от нас се сетихме, че можеше да си вземем челниците, които оставихме в квартирата. Въпреки, че беше съвсем рано вече имаше доволно посетители. В крайната част на туристическият маршрут е и една от основните атракции. Тук могат да се видят запазени две глави на Горгоната Медуза, служещи като цокъл за колоните. Интересното е, че и двете глави са положени в неестествено състояние, едната е положена странично, а другата с обърнато надолу глава. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение, а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите не са правени специално за водохранилището, а са преизползвани от по-стара сграда. Едвам успях да направя самостоятелни снимки, защото при тях имаше голяма опашка от желаещи да фотографират. Така попътно някъде съм изпуснал „кладенчето на желанията“. В този участък се усещаше миризма на застояла вода или канал. Като цяло обаче циркулацията на въздух е добра, прохладно е. На връщане човек съвсем може да си даде сметка за практическото приложение на този огромен резервоар побиращ 100 000 м3вода. Разположени са на площ от 9800 м2. Водата захранваща щерната е постъпвала от акведукт отвеждащ изворна вода от 19 километра северно от местоположението.
 
Ето и какво пише относно изследването и експонирането за посещения на подземният резервоар за питейна вода.
 
През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец Топкапъ сарай, но, тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава, докато през през 1544 – 1550 в Истанбул не дошъл холандският пътешественик П. Гилиус. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните.
 
В това голямо пътешествие с кратка подземна разходка бяхме заедно с Живко, Мишо, Тери, Ася, Ицо, Габи и Роко.
 

Използвана информация: