На 10-ти август (сряда), още по тъмно, бях пред клуба. Малко след това се появи и Влад от „ПКСУ София”. Натоварихме целия необходим инвентар и зачакахме третия член на проявата, който не се появи. Тръгнахме само двамата. Още преди 9 часа бяхме на хижа Вихрен. Настанихме се в едно бунгало, закусихме в столовата и се отправихме към Вихренската пропаст. В пещерата не беше влизано от десетина години, за това си носехме машина, анкери, ленти и какви ли не екипировъчни джаджи. Влад беше взел тънки въжета- предимно 9 мм., за да олекотим максимално багажа. Пътят нагоре не беше труден. Въпреки багажа задминахме всички групи, тръгнали преди нас. Пред входа бяхме към 11.40 часа. Качването ни отне 2 часа. Извадихме целия инвентар, подредихме го и към 13 без нещо бяхме вътре. Пещерата започва с едни прагчета и провирания, след което попаднахме на първия отвес, който беше впечатляващ с обемите си. След това се навряхме в блокажа. Там следвахме нарисувани стрелки и в един момент задънихме в едни ужасни тесняци. Усетихме се, че пътят не е в тази посока. Върнахме се малко назад и видяхме висящ кабел от едно качвало. Явно това беше правилната посока. Продължихме през блокажи и тесняци, следвайки кабела. Попаднахме на един гърчав, крив меандър, който с право е наречен Макароните. По едно време стигнахме до отвес. Помислихме, че това е глухия отвес, който е даден на картата, но след оглед наоколо разбрахме,че това е пътят към дъното на пещерата. Към отвеса водят два пътя. Избрахме по-ниския, който изглеждаше по-лесен. По описание, отвесът трябва да е 41 метра, но само след около 10-15 стигнахме до дъно, хм. Намирахме се в голяма блокажна зала. Влад се разрови в блокажа и откри продължението. След още една чудесна 20 метрова камбана бяхме в друга, по-голяма зала, която се свързва с другата част на отвеса. Следваше едно слизане по камъни и намерихме следващия отвес-около 15 метра. След него попаднахме в стръмна, голяма, блокажна галерия, която отвежда към старото дъно на пропастта. Поехме нагоре по блокажа, защото там трябваше да са новите части и дъното. Завряхме се в един гаден блокаж, но не успяхме да намерим последния отвес. Вече бяхме от доста време в дупката и решихме дъното да го оставим за догодина. Последваха около 3 часа влачене на торби и разекипиране през гадните меандри и блокажи. Към 23 без нещо бяхме навън-уморени и доволни от преживяното, но все още бяхме на 2650 метра надморска височина, по средата на Джамджиевия ръб. След още 2 часа слизане по хлъзгава трева и камъни, най-накрая бяхме в хижата. На следващия ден закусихме и потеглихме отново към София. И на двамата ни хареса много. 
Автор: Симеон Ненков